Когато му наредиха да се върне в града, обади се на няколко познати жени и отново прекара приятно с тях. Но продължи настойчиво да кани Рейчъл Бауман. Тя продължаваше да помага в операционната и по шестнайсет часа на ден се занимаваше с ранени в главата. Най-сетне, уморена и лъхаща на дезинфекционни препарати, започна да се среща с Кабаков близо до болницата за кратки обеди или вечери. Беше сдържана, защитаваше себе си, защитаваше насоката на своя живот. Понякога, след последната за деня операция, сядаха на някоя пейка в парка и пийваха бренди от една манерка. Беше прекалено уморена да води дълги разговори, но черпеше утеха от едрата тъмна фигура на Кабаков. Не пожела да посети апартамента му.
Всичко това свърши внезапно. Седяха в парка и въпреки че Кабаков не беше сигурен поради тъмнината, усещаше, че тя беше на ръба на сълзите. Отчаяна четиричасова операция на мозъчен кръвоизлив беше завършила неуспешно. Бяха я извикали да помогне при диагнозата като добра познавачка на черепните травми и бе потвърдила симптомите на субдурален хематом на седемнайсетгодишен арабски войник. Повишеното налягане на мозъчно-гръбначната течност и присъствието на кръв в нея не оставяха място за съмнение. Помагаше на неврохирурга. Настъпи обаче непредотвратим вътрешномозъчен кръвоизлив и младежът умря. Изчезна завинаги, както наблюдаваше лицето му.
Кабаков, засмян и нищо неподозиращ, й разправяше историята за някакъв танкист със скорпион в бельото си. Тя не реагира.
— За какво мислиш? — попита той.
На улицата зад тях с тропот минаваше въоръжена колона войници, та тя трябваше да вика, за да я чуе.
— Мисля си, че сега в някоя болница в Кайро също като нас се потят лекари, за да оправят бъркотиите, които ти създаваш. Правиш го дори в мирно време, нали? Ти и федаините.
— За нас няма мирно време.
— В болницата говорят за теб. Ти си някакъв суперкомандос, нали? — Вече не можеше да се спре и гласът й се извиси. — Знаеш ли какво? Когато се прибирах, минах през фоайето на хотела и чух името ти. Някакво дребно дебело човече, втори секретар на една от чуждестранните мисии, пиеше с няколко израелски офицери. Казваше, че ако някой ден настъпи мир, ще трябва да те отровят с газ, както правят с обучените кучета.
Мълчание. Кабаков седеше неподвижен и профилът му смътно се очертаваше на фона на тъмните дървета.
Гневът внезапно я напусна и я остави отпусната и отвратена от удара, който му бе нанесла. Струваше й усилие да продължи да говори, но му дължеше края на разказа си.
— Офицерите станаха. Един от тях удари шамар на дебелия и си тръгнаха, без да докоснат напитките си — завърши нещастно тя.
Кабаков се изправи пред нея.
— Идете да си починете, доктор Бауман.
През следващия месец Кабаков затъна до гуша в канцеларска работа. Бяха го върнали в Мосад, който трескаво се мъчеше да определи пълния размер на щетите, нанесени от враговете на Израел по време на Шестдневната война, и да изчисли потенциала им за втори удар. Провеждаха се изтощителни разговори с летци, командири на военни части и отделни войници. Кабаков провеждаше голяма част от разговорите и сравняваше събрания материал с информацията, получавана от арабски източници, като резюмираше резултатите в кратки докладни записки, които началниците му внимателно проучваха. Досадна и изморителна работа, а мисълта за Рейчъл Бауман рядко го навестяваше. Не се срещаше с нея и не я търсеше. Вместо това насочи вниманието си към една зряла сержантка от Сабра със силно издута отпред блуза, способна да обязди див бик без въже. Скоро обаче я прехвърлиха другаде и отново остана сам, този път умишлено, с притъпени от еднообразната работа чувства, докато едно празненство не го пробуди.
Беше първото му истинско празненство след края на войната, организирано от двайсетина парашутисти, служили под командването на Кабаков. Присъстваше буйна приятелска група от петдесетина души — мъже и жени, всичките войници. Почти без изключение бяха по-млади от Кабаков, със загорели лица и светнали очи. Шестдневната война беше пресушила младостта по лицата им и сега тя, подобно на млади листенца, непобедимо се връщаше. Жените се радваха, че са с рокли, сандали и шарени блузи вместо с униформи, и бяха наистина приятни за гледане. Почти не се говореше за войната, не се споменаваха загиналите. За тях бяха прочетени и още дълго щяха да се четат молитви.
