— Не съм ти стар приятел, стари приятелю — спокойно отвърна Кабаков.
— Митническите власти видяха онази статуетка и вдигнаха шум до Бога ония типове да се спрат. Така че трябва да ги спрем.
— Не се притеснявай, Корли, Тук съм да ти помагам, стари приятелю. Ето, погледни. — Кабаков му връчи една от снимките, които му дадоха в посолството. Беше още влажна.
— Кой е този?
— Мухамад Фазил. Ето досието му, прочети го.
Корли подсвирна.
— Мюнхен! Откъде знаеш, че е той? Екипажът на „Летиша“ не го идентифицира.
— Не е нужно да го идентифицират. Чети нататък. Фазил е бил в Бейрут в деня след нашето нападение. Трябваше да го очистим заедно с другите, но не знаехме, че е там. Получил е драскотина от куршум на бузата. Ливанецът на кораба е имал белег на бузата. Фавзи ми каза.
Снимката беше направена в кафене в Дамаск при лошо осветление и беше неясна.
— Ако имаш негатива, можем да я оправим с компютъра на НАСА — заяви Корли. — По същия начин подобриха качеството на снимките от проекта „Маринър“. — Помълча. — Разговарял ли си с някого от Държавния департамент?
— Не.
— Но си говорил с твоите хора.
— Корли, аз винаги разговарям с „моите хора“.
— Става дума за съвместната ни работа. Било ти е недвусмислено наредено да ни помагаш само с мисловна дейност и нищо повече, нали?
— Точно така. Можеш да не се съмняваш, стари приятелю.
Колата остави Кабаков и Мошевски пред израелската мисия. Изчакаха да загубят от очи колата на Корли и взеха такси до дома на Рейчъл.
— Корли май знае къде се крием — предположи Мошевски.
— Да, но не искам кучият син да се отбива на гости, когато му скимне — заяви Кабаков. Докато говореше, не мислеше нито за Корли, нито за Рейчъл. В главата му се въртеше само едно — Фазил, Фазил, Фазил.
Мухамад Фазил също беше дълбоко замислен, легнал на леглото в гостната стая на Ландър на партера. Фазил имаше слабост към швейцарския шоколад и в момента ядеше един. На бойното поле споделяше грубата храна на федаините, но когато беше сам, обичаше да мачка шоколада с пръсти, докато се размекне. След това облизваше пръстите см. Фазил имаше множество тайни малки удоволствия от подобно естество.
Притежаваше известно количество повърхностна страст и диапазон от видими чувства, който беше широк, но не и дълбок. Но Фазил имаше своята дълбочина и студенина и в хладните му дълбини се криеха невидими, необуздани неща, които се блъскаха и удряха в мрака. Още като дете беше осъзнал, че съществуват, и даде на съучениците си да го разберат. Оставиха го на мира. Фазил имаше превъзходни рефлекси и гъвкава сила. Страхът и милосърдието му бяха непознати за разлика от озлоблението — живо доказателство, че науката за лицата е фалшива. Беше строен и сравнително хубав. Иначе беше същинско чудовище.
Странно, че само най-интелигентните и най-примитивните хора го усещаха. Федаините го обожаваха от разстояние и възхваляваха поведението му в боя, без да разбират, че хладнокръвието му се дължи на нещо по-различно от храбростта. Не си позволяваше да се движи между най-неуките и невежите от тях, тези които ръфаха овнешко и нагъваха нахут край огъня. Инстинктите на суеверните мъже не бяха закърнели, те скоро започваха да се чувстват неспокойни в негово присъствие и при първа възможност гледаха да се махнат. Ако един ден се наложеше да ръководи всички, трябваше да реши този проблем.
Абу Али реагира по същия начин. Умното дребно човече, психолог по професия, което правеше продължителни обиколки из собствената си психика, разпозна Фазил. Веднъж, седнали на чаша кафе, Али му беше разказал за първия си детски спомен — агне, което се разхождало около къщата. След това попита Фазил какъв е първият му спомен. Фазил отговори, че помни как майка му убива пиле, като му слага главата в огъня. Едва след като го каза, Фазил се сети, че този разговор въобще не е случаен. За щастие Абу Али не беше успял да му навреди в очите на Хафез Наджир, защото самият Наджир беше достатъчно странен човек.
