Смъртта на Наджир и Али беше отворила празнина в ръководството на Черния септември и Фазил възнамеряваше да я запълни. Поради тази причина бързаше да се върне в Ливан. При кървавите междуособици в политиката на федаините и кой съперник можеше да стане прекалено силен в отсъствието на Фазил. След клането в Мюнхен се беше радвал на значителен престиж. Нима самият президент Кадафи не беше го прегърнал, когато оцелелите партизани се завърнаха в Триполи, посрещнати като герои? На Фазил му се беше сторило, че либийският владетел прегръщаше мъжете, които бяха отишли в Мюнхен, с по-голяма жар, отколкото него — човека, планирал акцията, но Кадафи определено беше впечатлен. И нима Кадафи не беше дал пет милиона долара на Ал Фатах като награда за Мюнхен? Това беше още един резултат от усилията му. Ако ударът по време на Суперкупата успееше, ако заслугата за него се припишеше на Фазил, той щеше да стане най-таченият партизанин в света, по-известен дори от оня идеалист Гевара. Фазил вярваше, че тогава би могъл да разчита на подкрепата на Кадафи и съответно на либийската хазна, да поеме управлението на Черния септември и евентуално да замени Ясер Арафат като върховен вожд на Ал Фатах. Фазил много добре знаеше, че всички, които се бяха опитвали да изместят Арафат, бяха мъртви. Имаше нужда от време като ръководител, през което да заздрави почвата под краката си, защото, когато направеше опит да завземе властта, Арафат щеше да му изпрати убийци.
Нито едно от тези неща нямаше да се осъществи, ако го убиеха в Ню Орлиънс. Първоначално не възнамеряваше лично да участва в акцията, също като в Мюнхен. Не че се боеше да го стори, просто беше погълнат от планове за бъдещето. Ако не беше провалът на „Летиша“, още щеше да е в Ливан.
Фазил знаеше, че вероятността да се измъкне безпрепятствено от Ню Орлиънс при съществуващия план беше минимална. Той трябваше да осигури прикритие на Ландър и Далия със стрелба, докато прикрепяха бомбата към дирижабъла. Не можеха да го направят на друго място. Наземният екипаж и мачтата за привързване бяха необходими за поддържане на дирижабъла неподвижен, докато всичко бъде готово.
Ландър може би щеше да успее да залъже наземния екипаж в продължение на няколко жизненоважни секунди, като им каже, че гондолата съдържа някакво тайнствено телевизионно оборудване, но тази уловка нямаше да продължи дълго. Щеше да се наложи да употребят сила и след излитането на дирижабъла Фазил трябваше да остане сам на летището, по всяка вероятност обграден от полиция. Фазил не смяташе ролята на пушечно месо достойна за качествата си. Али Хасан беше предназначен за това, но той загина на кораба. Това определено не беше задача, която би оправдала загубата на Мухамад Фазил.
Ако не го заловяха след излитането, най-добрата възможност за бягство беше, като отвлече самолет в някоя приятелска страна. Но от частното летище „Лейкфронт“ на брега на езерото Поншартрен не излитаха международни самолети. Можеше да превземе частен самолет с достатъчен диапазон да достигне Куба, но това не му вършеше работа. Не можеше да разчита Куба да го прикрие. Фидел Кастро се отнасяше сурово към отвличането на самолети и изправен пред лицето на разгневената Америка, вероятно щеше да го предаде. Освен това нямаше да има предимството да лети със заложници на борда, а никой частен самолет не можеше да се сравнява по бързина с американските бойни самолети, които щяха да излетят от поне шест крайбрежни бази.
Не, нямаше желание да пада в Мексиканския залив заедно с някакъв димящ самолет и да разбере, че всичко е свършено, когато водата нахлуе в него да го смаже. Това щеше да е пълна глупост. Фазил беше достатъчно фанатизиран да умре с радост, ако това по негова преценка беше необходимо, но не искаше да умира глупаво.
Дори да успееше да се промъкне през целия град до международното летище, оттам не излитаха достатъчно големи самолети, с които да стигне до Либия, без да каца за гориво, а вероятността да кацне някъде успешно беше незначителна.
Пентагонът щеше да побеснее както по времето на Пърл Харбър. Фазил си припомни думите на един японски адмирал веднага след удара в Пърл Харбър: „Опасявам се, че пробудихме заспал великан и го изпълнихме с ужасяваща непоколебимост.“
Щяха да го арестуват, ако кацнеше за гориво, стига изобщо да успееше да излети. Напълно вероятно беше да затворят въздушното пространство няколко минути след взрива.
На Фазил му беше ясно, че мястото му е в Бейрут, начело на новата армия фронтоваци, които щяха да се съберат около него след този триумф. Ако умреше в Ню Орлиънс, щеше да предаде каузата си.
