Ландър очевидно притежаваше нужната квалификация за техническата част на проекта. Когато го видя, Фазил се увери, че иска да го направи. Далия, изглежда, напълно го контролираше. Оставаше единствено проблемът с подсигуряването на излитането в последната минута. Ако Фазил можеше да се погрижи за това, личното му присъствие нямаше да е наложително. Можеше да чака в Бейрут с микрофон в ръка. Сателитната връзка с Ню Йорк за няколко минути щеше да разпространи в световните телевизионни мрежи образа и изявлението му. Можеше да свика пресконференция. С един замах щеше да стане най-забележителният арабин в света.
Просто на летището в Ню Орлиънс му трябваха двама опитни стрелци, които да пристигнат в последната минута, да се поставят под командването на Далия и да не знаят нищо за задачата си, докато не влязат в действие. Това можеше да се уреди. Фазил беше решил. Щеше да остане, докато гондолата е напълно готова и благополучно откарана в Ню Орлиънс. След това щеше да си замине.
Бавността, с която Ландър сглобяваше голямата бомба, влудяваше Фазил. Ландър беше поискал максималното количество експлозиви, които можеше да поеме дирижабълът при идеалните условия. Всъщност не беше очаквал да получи толкова, колкото беше пожелал. Сега, когато разполагаше с тях, възнамеряваше да ги използва по най-рационалния начин. Проблемът се криеше в теглото и времето — времето в Ню Орлиънс на дванайсети януари. Дирижабълът можеше да лети при всички атмосферни условия, позволяващи играта на футбол, но дъждът означаваше допълнително тегло, а през годината в Ню Орлиънс падаха повече валежи от средното за страната. Дори росата върху огромната повърхност на дирижабъла тежеше триста и петдесет килограма и отнемаше точно толкова от мощта му за издигане. Ландър внимателно беше пресметнал всичко и щеше да впрегне цялата енергия на дирижабъла, когато го издигнеше в небето, натоварен със смъртоносното яйце. При ясно и слънчево време можеше да разчита и на известна помощ от страна на ефекта на „допълнителната топлина“ — ако хелият в балона беше по-топъл от околния въздух. Но трябваше да е готов и за дъжд, защото в противен случай всичко щеше да пропадне. До времето, когато щеше да излети, част от наземния екипаж сигурно щеше да е мъртъв и нямаше да може да си позволи никакво забавяне. Дирижабълът трябваше да полети, и то незабавно. За да го осъществи при евентуален дъжд, беше разделил гондолата на две, така че, ако вали, да остави една трета на земята. Колко жалко, че „Олдрич“ не използваше голям военноморски дирижабъл, мислеше Ландър. Беше летял с военноморски дирижабли, облепени с по шест тона лед, които падаха като бляскав, гръмовит водопад, когато дирижабълът достигнеше по-топлия въздух. Но тези отдавна изчезнали въздушни кораби бяха осем пъти по-големи от дирижабъла на „Олдрич“.
Балансът трябваше да е съвършен както за цялата гондола, така и за трите четвърти от нея. Това означаваше монтиране на резервни опорни точки върху рамката. Тези промени бяха отнели доста време, но не толкова, колкото се опасяваше Ландър. До мача за Суперкупата оставаше малко повече от месец. Последните две седмици щяха да бъдат загубени, тъй като имаше полети по време на футболни мачове. Оставаха му седемнайсет работни дни. Имаше време за още едно подобрение.
Ландър сложи на пейката плътен лист фибростъкло с размери дванайсет на седемнайсет сантиметра. Листът беше усилен с метална мрежа и сгънат в две равнини, подобно на резен диня. Той затопли парче от пластичния експлозив и му придаде същата форма, като внимателно увеличаваше плътността на експлозива от центъра към краищата.
Ландър прикрепи експлозива към вътрешната страна на фибростъклото. Сега устройството заприлича на изкорубена книга с корица само от едната страна. Над експлозива бяха загладени три пласта каучуково покритие, изрязани от обвивката на болничен дюшек. Върху тях легна парче лек брезент, набодено с жила от пушки калибър 177. Жилата бяха залепени върху брезента с плоската част надолу, по-гъсто от пирони по леглото на факир. Когато набоденият брезент се опънеше плътно върху устройството, острите шипове на жилата леко се накланяха. Този наклон беше целта на заоблянето. Беше необходимо по време на полета жилата да се разпръснат по предварително определен начин. Ландър бе очертал балистиката особено грижливо. Формата на жилата щеше да я стабилизира при полета също като стоманените перца, използвани във Виетнам.
