Зави по черния път покрай гигантската рана, която мината за въглища беше отворила в хълмовете на Пенсилвания. Зад пикапа се вихреше червеникава прах. Раната беше дълга двайсет и широка три километра и ставаше все по-дълга с напредването на огромните земекопни машини, които поглъщаха хълмовете. Две от най-големите машини в света, по двайсет и четири часа в денонощие, шест дни седмично забиваха зъби в пръстта, както хиени разкъсват корем. Не се спираха пред нищо освен свещената неделя, защото президентът на „Юнайтед Коул“ беше дълбоко, религиозен човек.
Днес бе неделя и по суровата пустош се движеха само облачета прах. Беше денят, когато Хари Логан припечелваше малко допълнителни пари. Ровеше се в сметта да търси, намира и продава ценни предмети. Работеше в прокълната зона, която скоро щеше да изчезне в челюстите на машините. Всяка неделя Логан зарязваше поста си при фабриката и отиваше с колата до изоставеното селце на един от хълмовете.
Къщите с ронещи се фасади стояха празни, вмирисани на урина, оставена от вандалите, изпочупили прозорците. Когато се изнесоха, обитателите им бяха взели със себе си всичко, което смятаха за ценно, но те нямаха набитото око на Логан. Той беше роден лешояд. В допотопната канализационна мрежа се намираше качествено олово. По стените имаше изоставени електрически ключове, които можеха да се разглобят и от тях да се извадят ценни медни жици и други части. Продаваше ги на зет си, който притежаваше склад за вторични суровини. Логан искаше да направи добър удар тази неделя, защото между селцето и мината оставаха само двеста метра гора. След две седмици всичко щеше да бъде погълнато.
Паркира на заден ход пикапа в гаража до една къща. Когато изгаси мотора, настъпи пълна тишина. Само вятърът свиреше в рухналите къщи с изпочупени прозорци. Логан товареше в пикапа няколко запазени греди, когато чу звука на самолета.
Червената четириместна „Чесна“ направи два кръга ниско над селището. През дърветата на хълма Логан видя, че се отправя към черния път до мината. Ако имаше вкус към подобни неща, Логан би се възхитил от великолепното приземяване срещу вятъра — наклон встрани, малко дим и малкият самолет плавно се понесе по прахта, която се вдигаше на облаци след него.
Почеса се по главата и по задника. Какво ли търсеха тук? Може би бяха инспектори от компанията. Щеше да им каже, че проверява селото. Самолетът се беше скрил зад гъсталака. Логан внимателно си запробива път между дърветата. Когато отново видя самолета, той беше празен, а колелата му — застопорени. Чу гласове вляво от себе си и тихичко тръгна нататък. Там имаше голяма празна плевня, обградена от дванайсеткилометрово пасище. Логан знаеше със сигурност, че вътре няма нищо, годно за кражба. Наблюдаваше от края на гората и забеляза на пасището двама мъже и една жена, нагазили до глезените в яркозелената зимна пшеница.
Единият от мъжете беше висок и носеше слънчеви очила и скиорско яке. Другият беше по-мургав и имаше белег на бузата. Мъжете размотаваха дълъг кабел и измериха някакво разстояние от стената на плевнята към пасището. Жената нагласи на триножник уреди за наблюдение и високият мъж се загледа през тях, докато мургавият поставяше с боя някакви знаци по стената на плевнята. Тримата се събраха около нещо като чертеж и заръкомахаха.
Логан излезе от гората. Мургавият го забеляза пръв и каза нещо, което Логан не чу.
— Хей, вие, какво правите там?
— Здравейте — рече с усмивка жената.
— Можете ли да ми покажете документи, че работите за компанията?
— Не работим за компанията — отвърна високият.
— Мястото е частна собственост. Нямате работа тук. Плащат ми да не пускам външни хора.
— Искахме само да направим няколко снимки — обясни високият.
— Тук няма нищо за снимане — подозрително заяви Логан.
— О, не, има — намеси се жената. — Аз съм за снимане. — Облиза устни.
— Снимаме за корицата на нещо като частно списание, нали разбирате, от по-предизвикателните издания.
— За ония с голотиите ли говорите?
— Ние предпочитаме да ги наричаме актови публикации — каза високият. — Но не могат да се снимат навсякъде.
— Грози ме опасност от арест — засмя се жената. Беше доста хубава.
— Не е ли много студено за голи снимки? — попита Логан.
— Ще наречем снимката „Настръхнала кожа“.
Докато траеше разговорът, мургавият размотаваше навита на макара жица от триножника към дърветата.
— Не ме правете на глупак, не знам нищо за тая работа. Началството не ми е казало, че някой има разрешение да идва тук. По-добре си вървете откъдето сте дошли.
— Искате ли да спечелите петдесет долара, като ни помогнете? Само половин час, и свършваме — рече високият.
Логан се поколеба.
— За нищо на света няма да се съблека.
— Не е нужно. Сам ли сте?
— Да. На километри няма жива душа.
— Много добре. — Мъжът му протегна петдесет долара. — Неприятно ли ви е да гледате ръката ми?
— Не, не.
— Тогава какво сте я зяпнали?
Жената притеснено се приближи до високия.
— Без да искам — смотолеви Логан. Видя отражението си в очилата на мъжа.
