Чуха барманът да затваря телефона и кратък женски смях, преди да се затвори и другият телефон. Кабаков направи кръгче с дима на пурата си и реши, че трябва да се запаси с търпение. Подставеният човек на Корли беше оставил спешно съобщение за Сап преди половин час, когато отвориха бара. Беше дал на бармана петдесет долара да ускори съобщението; Беше просто — на хоризонта се очертавала поръчка и Сап да се обади на един телефон в Манхатън, за да договори бизнеса или да получи препоръки. Номерът трябваше да се даде единствено на Сап. Ако Сап се обадеше, Корли щеше да се опита да го прилъже да се срещнат. Това не удовлетворяваше Кабаков. По тази причина той нае Байнър, който бе сключил договор с Мисията на Израел ежеседмично да проверява телефоните й за подслушване. Кабаков не се посъветва с Корли.
Лампичката на телефонната централа пред Байнър показа, че някой вдига втория телефон. Чуха, че се набират десет цифри. След това телефонен звън. Никой не се обади.
Бърни Байнър върна ролката и я пусна на бавни обороти, като броеше изщракванията.
— Кодът е триста и пет. Това е Флорида. Ето и номера. Осем, четири, четири, шест, нула, шест, девет. Момент. — Консултира се с дебела таблица с кодове. — Намира се някъде в района на западен Палм Бийч.
Мина половин час, преди лампичката в микробуса да сигнализира, че от бара отново се обаждат някъде. Отново десет цифри.
— Бар „Глеймарийф“.
Търся господин Сап. Каза, че при нужда мога да му оставя съобщение на този телефон.
— Кой се обажда?
— Фреди Ходжис от бара на Суини. Господин Сап ще се сети.
— Добре. За какво става въпрос?
— Искам да ми се обади.
— Не знам дали мога да го намеря сега. Фреди Ходжис ли казахте?
— Да. Той знае номера. Кажете му, че е важно. За бизнеса.
— Ох, вижте, той може да дойде към пет-шест часа. Понякога идва. Ако дойде, ще му предам.
— Да не забравите, че е важно. Фреди Ходжис се е обаждал.
— Добре, добре, ще му кажа. — Изщракване.
Бърни Байнър се обади в информационната служба на Западен Палм Бийч и потвърди, че номерът е на бар „Глеймарийф“.
Пепелта от пурата на Кабаков беше дълга пет сантиметра. Чувстваше се въодушевен. Беше очаквал, че Сап ще използва телефона на човек, който не го познава и на когото се обажда под кодово име да получи съобщенията си. Вместо това барът му служеше за обикновена пощенска кутия. Сега нуждата от сложната процедура за уреждане на среща със Сап отпадаше. Можеше сам да го открие в бара.
— Бърни, искам да слушаме, докато Сап се обади. Когато това стане, уведоми ме в секундата, в която разбереш, че е той.
— Къде да ви намеря?
— Във Флорида. Когато стигна там, ще ти се обадя да ти оставя телефон. — Кабаков погледна часовника си. Възнамеряваше да стигне в бар „Глеймарийф“ в пет следобед. Разполагаше с шест часа.
Бар „Глеймарийф“ в Западен Палм Бийч беше построен от вулканични тухли на песъчлив терен. Подобно на много други заведения за консумация на алкохол в южните щати, появили се след разцвета на климатичните инсталации, той нямаше прозорци. В началото беше бирария с джубокс и билярдни маси и се казваше „Шангала“. Беше оборудван с оглушителна климатична инсталация и леден блок в писоара. Сега го посещаваше по-претенциозна публика. Интимните сепарета и полутъмният бар привличаха хора от два свята — платени плейбои и богати собственици на яхти, които обичаха благотворителността. „Глеймарийф“, по рождение „Шангала“, беше подходящо място за запознанство с млади жени със семейни проблеми. Беше подходящ и за запознанство на по-възрастни, състоятелни жени с млади, стройни мъже, които не бяха го правили върху копринени чаршафи.
Кабаков седеше в края на бара и пиеше бира. Двамата с Мошевски бяха наели кола на летището и бързата обиколка ма четирите близки пристана ги обезсърчи. В Западен Палм Бийч имаше цяло градче от лодки, много от които за спортен риболов. Трябваше да открият първо човека и чак тогава лодката.
Чакаше вече цял час, когато енергичен, около трийсет и пет годишен мъж влезе в бара. Кабаков поръча още една бира и поиска монети. Заразглежда новодошлия в огледалото на автомата за цигари. Беше среден на ръст, с дълбок загар и масивни мускули под спортната риза. Барманът остави пред него питие и някаква бележка.
Енергичният мъж гаврътна чашата на няколко глътки и се отправи към телефонната кабина. Кабаков взе да рисува, с нокът по салфетката. Виждаше как устата на мъжа се отваря и затваря в кабината.
Телефонът в бара звънна два пъти, преди барманът да се обади. Сложи ръка върху слушалката.
— Има ли тук Шърли Тейтъм? — рече високо мъжът и се огледа. — Не, съжалявам. — Затвори телефона.
Това беше Мошевски, който се обаждаше от телефонната кабина отвън, за да предаде сигнала на Бърни Байнър. Мъжът, когото Кабаков наблюдаваше в телефонната кабина, говореше с бара на Суини в Ашбъри Парк, а Бърни го подслушваше. Беше Джери Сап.
Половин час преди мръкване Кабаков влезе в крайпътна телефонна кабина и набра номера на Рейчъл.
— Ало?
— Рейчъл, не ме чакай за вечеря. Аз съм във Флорида.
— Намерил си лодката.
