Мястото почти не се беше променило. Е, тревата беше станала малко по-висока, живият плет се нуждаеше от подрязване, а прозорците бяха прашасали, но иначе всичко изглеждаше същото, каквото го помнеше. Докато стоеше на тротоара и съзерцаваше къщата, изпита копнеж, примесен с тъга, по своята младост, по времето, когато току-що се бяха оженили. Но не се заблуждавайте. Мястото трудно можеше да мине за впечатляващо. Приятно — да, но нищо повече. Най-обикновена едноетажна фермерска къща с китно кленово дърво отдясно, недорасла слива отляво и веранда по средата. Дом, който амбициозните и пестеливите биха нарекли „подслон за хора с нисък доход“. Оттогава се бяха променили много неща. Сега разполагаха с повече пари, но и животът им бе станал по-сложен.
Приближи се до къщата. Естествено вратата беше заключена. Съвсем в нейния стил. Тя беше толкова привързана към тази постройка, че за нищо на света не би я оставила незащитена срещу крадци. Той, разбира се, също имаше ключ. Превъртя го в бравата и влезе. Ехото от стъпките му отекна в стените и пода на антрето. Скриновете, които бяха измайсторили, и дъбовите подове, които бяха лакирали, извикаха в него поредица от картини — спомени от началото на брака им.
Спря се и се ослуша.
— Скъпа?
Отговор не дойде, но той и не очакваше. Пресече всекидневната и влезе в кухнята, като се оглеждаше за някаква следа, която да подсказва, че жена му е била тук. Не откри такава и продължи към мазето. Може би бе паднала по стълбите. Пое си дъх и отвори вратата. Не се чуваше никакъв шум, но въпреки това той слезе долу, защото бе длъжен да провери навсякъде. Погледна зад печката, пералнята и сушилния апарат, които бяха продали заедно с къщата. Надникна под стълбите. После се качи обратно горе и претърси двете тоалетни, двете спални и малката баня. Нищо. Беше объркан, не знаеше какво да прави. Реши да напусне къщата и тръгна към входната врата, но се сети за тавана. Необяснимо защо го полазиха тръпки.
Поклати глава. Нямаше причини жена му да се качва там. Въпреки това трябваше да погледне горе, иначе после щяха да го гризат съмнения. Обърна гръб на вратата и отиде в дъното на коридора. Протегна ръка към капака над главата си и отначало едва докосна металната халка, после я дръпна и капакът се отвори, а сгъваемата стълба се спусна до пода. За момент остана неподвежен. Отгоре се чуваше нещо, което би могло да бъде гукането на гълъби; звуците бяха тихи и приглушени и приличаха на хихикане дотолкова, че да бъдат взети от някой съсед за детски смях.
Изведнъж настъпи тишина. Сигурно птиците, озовали се необяснимо как на тавана, бяха чули отварянето на капака. Реши, че жена му се е качила да провери какъв е този шум и с нея се е случила някаква злополука. По-късно се сети, че в такъв случай стълбата щеше да бъде спусната, но сега съзнанието му бе завладяно от мисълта, че трябва да се покатери горе, и то колкото се може по-бързо. Направи го и откри, че таванът бе празен. Нито помен от жена му, никакви птици, никакъв смях. Само кабелите на електрическата инсталация, паяжини, плесен и застоял въздух. Като се потеше от притеснение, той обходи ъглите на помещението. Едва тогава му хрумна, че преди да вземе да обикаля, е трябвало да се огледа за следи от стъпки в прахта. Сега, след като беше оставил отпечатъци от обувките си навсякъде, нямаше как да разбере дали някой е идвал тук преди него. Заслуша се да чуе пак гукането, като търсеше някакво обяснение. Когато започна да се поти твърде много, слезе от тавана и напусна къщата.
Беше объркан. Разпита отново съседите. Този път един от тях си спомни, че е видял жена му да говори с някакъв мъж. Но всички бяха сигурни, че когато се е върнала в къщата, тя е била сама. Помоли за телефон. Обади се на други приятелски семейства. После позвъни в болницата и в полицията. Никой не можеше да му помогне, никой не я беше виждал. И понеже нямаше доказателство, че с нея се е случило нещо лошо, полицаите отказаха да дойдат. „Просто й дайте време — казаха му. — Тя ще се върне“.
Той благодари на съседите и се върна при къщата, която изглеждаше сива в сгъстяващия се здрач. Този път, докато я наблюдаваше, му се стори, че чува нещо точно на границата на възприятието си, по-скоро намек за звук, отколкото реален шум. Пристъпи напред. Звукът заглъхна. Но само след миг се появи отново, по-близък и по-силен. Тръгна към къщата. Весела музика, призрачна и загадъчна, която ту се появяваше, ту изчезваше, звучеше някъде наблизо и същевременно надалеч. Когато стигна до вратата, разпозна гугукането и чу съвсем ясно детски смях. Втурна се вътре, но стаите бяха тъмни и празни. Смехът беше изчезнал, пък и той се съмняваше дали някога е съществувал, освен в неговото въображение.
След това обаче го чу още много пъти. Често ходеше в къщата, за да постои и да почака да се появи отново, толкова често, че накрая се принуди да я откупи обратно. Сега живее в нея с децата си, които не помнят майка си. Понякога ги пита дали чуват смеха, но те винаги му отговарят отрицателно.
