Ерик беше висок и привлекателен, но страшно слаб. Един човек на изкуството трябва да прилича на аскет, успокояваше се той, но истината бе, че нямаше как да изглежда по-различно. Мършавостта му не беше преднамерена, а резултат от продължително гладуване. Ерик бе открил, че изкуството не е доходна професия. Ако кажеш истината, няма да те възнаградят. Как да очаква, че Системата ще поощри възгледи, които се различават от общоприетите?
Магазинът бе само на една пресечка от дома му, но на него му се стори, че извървя цяла миля. Слабото му тяло се измъчи под тежестта на покупката. Болтовете се впиваха болезнено в ребрата му. Лостчетата го убиваха под мишниците. Колената му се огъваха. Китките го боляха от напрежение. „Всемогъщи боже, защо изобщо купих проклетата машина? — питаше се Ерик. — Та тя не тежи петдесет килограма, а цял тон!“
И бе грозна! Боже, колко бе грозна! На ярката слънчева светлина изглеждаше дори по-отблъскваща. Ако вехтошарят се излъжеше да включи поне за миг лампите в магазина си, клиентите му щяха да видят какви боклуци купуваха в действителност. „Какъв глупак съм — упрекваше се той. — Трябва да се върна и да си поискам обратно парите.“ Но зад тезгяха имаше табела, която старецът предвидливо му бе посочил: ВСИЧКИ ПРОДАЖБИ СА ОКОНЧАТЕЛНИ.
Като се потеше обилно, Ерик изкачи изцапаните с птичи курешки стълби пред блока, в който живееше. Бравата на входната врата беше разбита. От тавана във фоайето падаше мазилка. Боята по стените се лющеше. Подът беше неравен, стълбището — пропаднало, перилата — криви. Въздухът беше пропит с мирис на зеле, лук и задушлива воня на нещо, което напомняше на урина.
Тръгна нагоре по старото стълбище. Дървените стъпала скърцаха и се огъваха и той се уплаши да не се счупят под тежестта, която носеше. Три етажа. Четири. Еверест сигурно беше по-лесен за изкачване. Група тийнейджъри в торбести панталони, най-вероятно изнасилвачи или крадци, излязоха от един апартамент и се разхилиха, щом го видяха. По-нагоре един от насядалите по стълбите дърти пияници, които се наливаха с евтино вино, ококори кръвясалите си очи срещу Ерик, сякаш помисли пишещата машина за алкохолна халюцинация.
Най-накрая стъпи на площадката на седмия етаж, но се олюля и едва не падна. Тръгна, залитайки, към дъното на коридора и изстена не само заради товара си, но и заради това, което видя.
Един мъж тропаше сърдито по вратата на апартамента му — хазяинът, Коравия Симънс, чието прозвище будеше недоумение у Ерик, защото задникът му приличаше на две топки желатин, които се тресяха, когато вървеше.10 Той имаше бирено коремче, брадясало лице и устни като червеи.
Ерик спря толкова рязко, че едва не изпусна пишещата машина. После се сниши и се накани да се върне назабелязано на стълбището.
Но Симънс потропа за последен път, завъртя дебелите си бутове и видя присвилата се в коридора жертва.
— Ето къде си бил — каза той, като насочи показалеца си, сякаш беше револвер, към слабия мъж.
— Господин Симънс. Радвам се да ви видя.
— А аз изобщо не се радвам. Искам си парите.
Ерик повтори учудено думата „пари“, сякаш не знаеше значението й.
— Наемът — каза раздразнено хазяинът му. — Това, което забравяш да ми платиш всеки месец. Долари. Кинти.
— Но аз ви го платих.
— През каменният век. — Симънс се намръщи. — Я, стига. Апартаментът ми не е приют. Дължиш ми наем за три месеца.
— Майка ми е много болна. Трябваше да й дам пари за лекар.
— Не ми пробутвай тази лъжа. Ти виждаш майка си само когато пълзиш в краката й, за да ти даде пари. На твое място бих си намерил някаква свястна работа.
— Моля ви, господин Симънс, ще ви платя.
— Кога?
— След две седмици. Трябват ми само две седмици. Имам няколко фланелки с картинки от „Стар Трек“, които със сигурност ще успея да продам.
— Дано да е така, иначе ще разбереш как е в открития космос, щом се озовеш на улицата. Ще прежаля наема ти за трите месеца, само заради удоволствието да те изритам през вратата.
— Обещавам. Скоро очаквам да получа и хонорар за рубриката, която списвам.
— Ти си писател? — изсумтя Симънс. — Ще умра от смях. Като си такъв велик писател, как така не си забогатял? И каква е тази гадост, която си помъкнал? Пфу, не мога да я гледам. Сигурно си я намерил в някой казан за боклук.
— Не, купих я. — Ерик се изпъчи, засегнат от думите му. Но чудовищният предмет му се стори два пъти по-тежък отпреди и той отново се прегърби. — Имах нужда от нова пишеща машина.
— Ама ти си бил по-глупав, отколкото си мислех. Значи си купил този боклук, вместо да ми платиш наема? Би трябвало да те изритам оттук още сега. Ще се върна след две седмици. Ако нямаш парите, ще печаташ на улицата.
Хазяинът мина покрай него, поклащайки туловището си, и тръгна надолу по скърцащото стълбище.
— Писател. Как ли пък не. Тогава аз съм английският крал. Артър Хейли. Той е писател. Харолд Робинс. И
