Черна вечер полностью

И това решение сложи край на неуспешните ми опити да напиша разказ. Възприех повествованието в първо лице. То е директно. Интимно. Живо. И позволява на автора да пише сбито. Измъченият разказвач изстрелва на един дъх страховитата си история. От началото до края на „Гласът, който ме преследва“ съм използвал художествения похват на Браунинг. Но когато героят-жертва разкрива, че през цялото време именно той е разказвал ужасяващата си история, записвайки я на листове, намерени в хотелската стая, за да може хората, които открият безжизненото му тяло, да научат каква съдба му е била отредена, това е Кейн и Бог да го благослови. Той ми показа начина.

Сега за темата. По причини, твърде сложни да бъдат разкрити в това кратко резюме, аз се страхувам за собствената си безопасност и тази на моето семейство. Въпросната тема присъства във всичките ми творби. Най-ужасното нещо, което мога да си представя, е да загубя близък човек, да изгубя член на моето семейство, да бъда разделен от тези, които обичам. И този кошмар се превърна в реалност. На 27 юни 1987г., моят прекрасен петнайсетгодишен син Матю почина (след шест месеца невероятни болки) от рак на костите. Описах това мъчително изживяване в книга, наречена „Светулки“. Но страхът, че мога да изгубя някой близък, ме беше обсебил много преди неговата смърт и именно този страх е в основата на „Капка след капка“ и повечето ми разкази. Главният герой в „Гласът, който ме преследва“ изгубва всичко, което обича. И то не по своя вина. А защото така му е било писано. Защото понякога съдбата е жестока. Защото, да ми прости Господ, животът често е несправедлив.

Още нещо. Аз бях професор по литература и имах студентка, която ме обвиняваше, че й изпращам телепатични сексуални послания. Тя непрекъснато тормозеше по телефона, заплашваше и преследваше не само мен, но и моето семейство. По-голямата част от „Гласът, който ме преследва“ е написана по действителен случай. Само че за разлика от прототипа си в разказа, истинската студентка все още е жива и доколкото знам, се спотайва някъде наблизо.

Последно. След като напуснах родната си Канада и завърших университета в Пенсилвания, отидох да живея и преподавам в Айова, и обикнах ясното небе и красивата плодородна земя на този щат. Той е екзотичен. Гледайте филма „Поле на мечти“ и ще разберете какво имам предвид. Тогава проумях, че ужасни неща не се случват само в мрачната атмосфера на Ню Ингланд13, позната от творбите на Хоторн, или в зловещите гета на западащите големи градове; те се случват навсякъде, и то посред бял ден. Спомняте ли си как Кари Грант отчаяно тичаше, за да избегне куршумите на „невинния“ пилот на самолет с пестициди във филма на Хичкок „На север от северозапад“? Реших да напиша серия разкази за Средния Запад, Магистрала 80 и за обширната, често ужасяваща пустош между две населени места. Разработих тази идея в „Бурятя“, „За тези и всички мои грехове“ и в още няколко разказа. Хрумна ми, че дори разликата във времевите пояси може да бъде опасна.

Така че, ако човек отчаяно се нуждае от защита (както героят в „Гласът, който ме преследва“ и самият автор), ще реши, че този разказ характеризира най-добре неговото творчество. Моето alter ego14 — професорът от разказа, — жертва живота и душата си за своето семейство. Добър човек. Разбирам го твърде добре. Защото, ако имах възможност, щях с радост да пожертвам моите живот и душа, за да спася сина си.

Тя се обади отново миналата нощ. В три часа, както винаги. Уплашен съм до смърт. Не мога да продължавам да бягам. Долу, на рецепцията на хотела, излъгах за името, адреса и професията си. Въпреки че сега съм в Джонстаун, щата Пенсилвания, живея в Айова Сити, щата Айова, където преподавам — или по-точно преподавах допреди три дена — американска литература в университета. Страх ме е да се върна там. Но не вярвам, че ще мога да се крия още дълго. С всяка изминала нощ, тя се приближава.

Момичето ме изплаши от самото начало. В осем часа сутринта отидох в университета да се подготвя за лекциите си. Влязох през страничния вход на сградата на Факултета по английска филология и тръгнах да се изкачвам по стълбището към кабинета си на третия етаж, който е изолирен от останалите кабинети с противопожарна врата. Колегите ми често се шегуваха, че там съм все едно на заточение, но това малко ме интересуваше, защото в усамотеното си кътче можех да се съсредоточа. Рядко ме притесняваха студенти. През желязната врата не проникваха почти никакви звуци и понякога ми се струваше, че съм съвсем сам в цялата сграда. А в осем часа сутринта в университета обикновено наистина нямаше никой друг освен мен.