Но не и онзи ден. Стиснал здраво тежкото си куфарче, аз се качвах бавно по дългото стълбище. Стъпките ми отекваха между стените от светлочервен пенобетон и светлозелените стълби, имитация на мрамор. Първи етаж. Втори етаж. Луминесцентните лампи излъчваха студена светлина. После стълбището зави към третия етаж и я видях да седи на един стол пред кабинета ми. Поколебах се за миг и продължих нагоре, намръщен. Чувствах се неловко.
За повечето от вас осем сутринта навярно не е ранен час. Сигурно ставате още по-рано, за да заведете децата си на училище или да отидете на работа. Но за студентите осем часът сутринта е посред нощ. Те не обичат сутрешните лекции. Ако трябва да присъстват на такива, изпълзяват от леглата си чак когато стане абсолютно наложително и идват в университета в последния момент.
Ето защо се обезпокоих, когато видях, че тази студентка е дошла деветдесет минути преди началото на лекциите. Седеше напрегнато: сплъстена кестенява коса, размъкнат безформен пуловер, избелели торбести дънки с протрити маншети и кръпки на коленете. В неспокойните й тъмни очи проблясваше някаква лудост.
Изкачих последните стъпала и застанах пред нея.
— За консултация ли сте дошли?
Вместо да отговори, тя кимна мрачно.
— Тревожите се за оценка, която съм ви поставил?
Този път поклати отрицателно глава.
Съвсем объркан, отключих кабинета си и влязох. Помещението бе малко и тясно — бюро, два стола, етажерка с книги и прозорец. Седнах зад бюрото, а тя прекрачи бавно прага и огледа плахо стаята. После затвори смутено вратата.
Това ме изнерви. Запитах се какво ли би си помислил друг студент или колега, ако се качеше на етажа и дочуеше женски глас иззад затворената ми врата. Трябваше да я помоля да я отвори отново, но трескавият поглед в очите й предизвика у мен такова състрадание, че наруших принципите си, решавайки, че онова, което я измъчва е толкова лично, та ще й бъде по-лесно да го сподели при пълна конфиденциалност.
— Седнете — казах й с усмивка, за да я успокоя, въпреки че самият аз се чувствах неспокоен. — За какво става въпрос, госпожице… Съжалявам, но съм забравил името ви.
— Саманта Пери. Само че Саманта не ми харесва. Предпочитам по-краткото…
— Да?
— Сам. Аз съм от курса, с когото имате лекции във вторник и четвъртък от девет и половина. — Тя прехапа долната си устна. — Последния път вие ми говорихте.
Намръщих се озадачено.
— Искате да кажете, че онова, което ви преподадох, ви се е сторило толкова ярко и живо?
— Не, господин Инграм. Имам предвид, че вие
Зяпнах. За да прикрия шока си, бързо запалих цигара.
— Грешите.
— Но аз ви
— Просто съм изнасял лекцията си. Често поглеждам лицата на студентите, за да се уверя, че внимават. Останали сте с погрешно впечатление.
— Значи не сте ми предлагали да си легна с вас? — В гласа й се долавяше разочарование.
— Не. Не пиша оценки срещу секс.
— Не ми пука за оценките!
— Аз съм женен. Бракът ми е щастлив. Имам две деца. Но да допуснем, че съм искал да ви направя предложение. Щях ли да го направя по време на лекция? Това би било глупаво.
— Значи никога не сте ми предлагали… — Тя отново прехапа долната си устна.
— Съжалявам.
— Но вие ми говорите! Чувам гласа ви дори когато не съм на лекции! Чувам го, когато съм в стаята си или вървя по улицата! Дори когато спя! Непрекъснато повтаряте, че искате да спите с мен!
Кожата ми настръхна. Думите й ме смразиха.
— Грешите. Въображението ви ви прави номера.
— Но аз чувам гласа ви толкова ясно! Докато уча или…
— Как? Нали не съм там.
— Изпращате ми мислите си! Съсредоточавате се и вкарвате гласа си в главата ми!
Притокът на адреналин накара стомаха ми да се свие. Отчаяно се опитвах да измисля някакъв аргумент, с който да оборя теорията й.
— Телепатия? Не вярвам в съществуването й. Никога не съм правил опит да ви изпращам мислите си.
— Дори несъзнателно?
Поклатих отрицателно глава. Прииска ми се да й кажа, че в сравнение с повечето студентки изглежда толкова невзрачна, че дори да не бях женен, никога нямаше да пожелая да правя секс точно с нея.
— Учите прекалено много. Искате да получите високи оценки по моя предмет и непрекъснато си мислите за мен. Затова смятате, че чувате гласа ми, когато не съм при вас. Като преподавам, наблюдавам лицата на студентите си, за да разбера дали лекцията им е интересна или не, а кой знае защо вие сте останали с погрешното впечатление, че говоря лично на вас.
— Тогава трябва да промените начина си на преподаване! — изкрещя тя. -–Той е подъл! Жесток! Дразнещ! — По бузите й се затъркаляха сълзи. — Вие се подиграхте с чувствата ми!
— Не съм искал.
— Но го направихте! Измамихте ме! Заблудихте ме!
— Нищо подобно.
