Черна вечер полностью

Стана от стола толкова рязко, че ме стресна. Помислих си, че ей сега ще ме удари или ще се разкрещи за помощ и после ще заяви, че съм направил опит да я изнасиля. И се проклех, че не бях настоял да отвори вратата.

Разтърсвано от ридания, момичето се втурна към нея. Натисна дръжката, излезе, залитайки в коридора и хукна надолу по стълбите, изпаднало в истерия.

Целият разтреперан, загасих фаса си и веднага запалих нова цигара. Слушах със свито сърце отслабващото ехо от нейните ридания, заглъхващите й стъпки и далечния трясък на входната врата.

После ме обгърна тишина.

Час по-късно я открих седнала в залата за лекции. Беше избърсала сълзите си. Единствената следа от случилото се бяха зачервените й подпухнали очи. На банката пред нея бяха приготвени листове и химикал. Докато говорех, избягвах да я гледам в лицето. Тя рядко вдигаше глава от записките си.

След лекцията попитах асистента си дали я познава.

— Кого, Сам ли? Естествено. Смята да става асистент. Но вместо да обсъждаме дисертацията й, тя непрекъснато ме разпитва за теб. Горкото момиче.

— Защо?

— Ами толкова е невзрачна. Няма много приятели и рядко излиза. Освен това има проблеми с баща си. Говореше с недомлъвки, но доколкото разбрах, трите й сестри са много красиви и баща й се отнася към нея като към грозното патенце. Тя ужасно много иска да спечели благоволението му. Само че той винаги я пренебрегва. Отблъсква любовта й. А ти й напомняш на него.

— На кого? На баща й?

— Е, знае, че си десет години по-млад, но казва, че изглеждаш точно като него.

Два дена по-късно тя ме чакаше — отново в осем часа сутринта — пред кабинета ми.

Отключих с треперещи пръсти и влязохме вътре. Този път не затвори вратата, сякаш бе прочела мисълта ми. Седна пред бюрото и се втренчи в мен.

— Случи се отново.

— По време на лекцията не погледнах нито веднъж към вас.

— Не, случи се после, когато бях в библиотеката. — Тя си пое мъчително дъх. — И по-късно, докато обядвах в стола. Чух гласа ви така ясно, сякаш бяхте там.

— По кое време?

— Около пет и половина.

— Тогава пиех коктейли с декана. Повярвайте ми, Сам, не съм ви изпращал никакви послания. Умът ми беше ангажиран със съвсем различни неща.

— Не си измислям! Предлагахте ми да правим секс!

— Исках да получа пари за изследователския си проект от декана. Съзнанието ми изцяло бе обсебено от тази мисъл. А когато не успях да го убедя, бях твърде ядосан, за да се концентрирам върху каквото и да е друго, освен върху това да се напия.

— Вашият глас…

— Той не е реален. Ако наистина ви изпращах телепатични послания, щях ли да отричам? Нямаше ли да си призная, след като ме попитате? Защо да отричам?

— Страх ме е.

— Имате проблеми с баща ви.

— Какво?

— Моят асистент ми каза, че ме отъждествявате с баща ви.

Тя пребледня.

— Това трябваше да е тайна!

— Аз го попитах, Сам. А той винаги ми казва истината.

— Щом ми напомняте на баща ми, щом искам да спя с вас, значи сигурно искам да спя…

— Сам…

— Със собствения си баща! Сигурно се отвращавате от мен!

— Не, просто мисля, че сте объркана. Нуждаете се от помощ. Трябва да се консултирате с…

Но Сам не ме остави да се доизкажа. Отново разплакана, засрамена и обзета от истерия, тя избяга от стаята.

Повече не я видях. Същата сутрин не се появи на лекцията. След няколко дни получих известие от учебния отдел, че е прекъснала семестъра.

И я забравих.

Лятото свърши. Дойде есента. Една дъждовна нощ през ноември, беше вторник, двамата с жена ми гледахме по телевизията окончателните резултати от президентските избори и се тревожехме за нашия кандидат.

В три часа сутринта телефонът иззвъня. Никой не звъни в такъв час, освен ако…

Тъкмо се бях навел да си взема бира от хладилника. Стреснат от звъна, подскочих и си ударих главата. Обърнах се, като разтривах удареното място, и видях как Джийн влезе забързано от хола и се запъти към кухненския телефон.

— Сигурно е някой приятел. Нали знаеш, заради изборите.

Джийн вдигна слушалката.

— Ало? — Тя се намръщи и прикри микрофона с ръка. — За теб е. Някаква жена.

— Моля?

— Млада е. Попита за господин Инграм.

— По дяволите, това е някоя студентка.

— В три часа сутринта?

Едва не забравих да затворя хладилника. Отворих ядосано бирата си. Бракът ми е щастлив. Признавам, имали сме разногласия. Като всяка друга двойка. Но сме ги преодолели и сега сме щастливи. Джийн е на трийсет и пет, привлекателна, умна и търпелива. Но в онзи момент вярата й в мен бе поставена на изпитание. За да се обади в три часа сутринта, тази жена би трябвало да ми е ужасно близка.

— Сега ще разберем. — Грабнах слушалката. За да докажа невинността си пред Джийн, казах грубо: — Да, какво?

— Чух ви. — Печалният женски глас беше тих и трепереше.

— Кой се обажда? — попитах разгневено.

— Аз съм.

По линията се чу пращене.

— Коя сте вие, по дяволите? Просто ми кажете името си.

— Сам.

Краката ми се подкосиха. Облегнах се на стената.

Джийн ме гледаше.

— Какво има? — Очите й се присвиха от подозрение.

— Сам, сега е три часа сутринта. Какво толкова важно имате да ми казвате, че не можете да изчакате и да ми се обадите в университета?