— Не си играй с търпението ми. За вас е полезно да загубите, защото това ще ви накара следващия път да играете по-добре. То ще засили жаждата ви за победа. Ще ви накара да оцените колко сладко е да бъдеш победител. Не казвай нито дума повече! Повярвай ми, ако искаш да играеш тази вечер, по-добре си мълчи.
Обиколихме Мъмбо Джъмбо, докоснахме го и започнахме мача. Разбира се, отново видях онези неща. И естествено спечелихме, като накрая оставихме другия отбор да отбележи гол.
След седмица бе последният ни мач. И след като пипнахме по главата Мъмбо Джъмбо, спечелихме и него. Това бе деветият печеливш сезон за „Сити Хай“. Още една блестяща купа бе поставена в стъклената витрина в главното фоайе, близо до кабинета на директора.
Много неща се случиха. Родителите ми не можаха да се съвземат от удивление, когато завърших с отличен успех. Повишиха издръжката ми. Даваха ми по-често да карам колата. Двамата с Ребека Хендерсън станахме гаджета.
Но с Джой продължихме да се отчуждаваме. Той беше обладан от мисълта да бъде звезда, през цялото време да бъде център на внимание. Така че, когато футболният сезон приключи, не можеше да свикне да се отнасят с него както с всички останали. Тогава опита да се запише в баскетболния отбор, чийто треньор бе учителят ни по естествени науки, но не можа да покрие изискванията.
— Е, и какво? — заяви той, но му личеше колко е разочарован. — Те повечето време губят, отколкото печелят. Кой иска да бъде губещ?
Джой ненавиждаше факта, че всички се тълпяха около новия председател на ученическия съвет. Най-накрая реши да се пробва в драматичния кръжок. „Това означава — помислих си аз — да бъдеш на сцената и всички да те гледат.“ И успя. Не му дадоха главната роля в пиесата, която винаги поставяха през декември, но получи сносна роля. Трябваше да говори с немски акцент и да играе доктор-маниак, наречен Айнщайн, в криминалната комедия „Арсеник и стара дантела“. Заведох Ребека да я видим и трябва да кажа, че Джой се справи чудесно, не отлично, но доста добре. Имам предвид, че успя да ме разсмее с шегите си и се надявах, че сега бе удовлетворен, макар да чух по-късно, че по време на репетициите постоянно е мърморел, че не излиза достатъчно на сцената и че иска още реплики.
Ще пропусна някои подробности, за да стигна до следващата година — последната ни в „Сити Хай“. Високият ни успех бе дал възможност на Джой и мен да се запишем в трети курс. През цялото лято бяхме поддържали формата си. Двамата с Ребека прекарвахме още повече време заедно. Може би тя бе причината да вляза отново във футболния отбор, макар че мразех перспективата да виждам онази грозна статуя, да не говорим за призрачните двойници на съотборниците ми по терена. Но знаех, че нямаше да бъдем заедно, ако не бях футболист, а не исках нещата между нас да се променят, така че опитах отново и влязох в отбора.
Джой също и причините му бяха очевидни — да получава внимание като звезда.
Треньор Хейс процедираше по същия начин. Всеки ден след тренировка се тътрех сам към къщи. Чух същите речи за оценките и за диетата. Изслушах ругатните му преди започване на мача (но той вече не ме подлудяваше) и го гледах как извади Мъмбо Джъмбо. „Нашият талисман“ — поясни той, заклевайки ни да пазим тайната, редът бе същият (но от онзи седнал кафяв грозник все още ме побиваха тръпки). На терена пак видях двойни образи и усетих студени мравки по гърба си. Ако не беше Ребека, която викаше за мен на страничната линия, щях…
Но не го направих и заради това понякога си мисля, че може би по някакъв начин съм станал причина за онова, което се случи.
Спечелихме естествено. В действителност ни се видя много лесно. Навярно затова преди следващия мач Хейс не ни наруга и не ни показа Мъмбо Джъмбо.
Щом забелязах, че промени установения ред, веднага си казах „Тази вечер е.“ и едва тогава осъзнах, че бях чул същите думи миналата година от устата на едно момче, участвало в по-предишния отбор. То вече се бе дипломирало и изведнъж си дадох сметка, че на другата година, след моето дипламиране, някое друго момче щеше да повтори казаното от мен. И се запитах колко ли момчета го бяха изричали преди мен.
— Не! — извика ядосано Джой.
— Още една дума и отиваш на пейката! — изкрещя му Хейс.
Джой млъкна. Но като напускахме съблекалнята, го чух да мърмори: „Да бъде проклет. Ще му покажа аз. Нямаме нужда от тази смразяваща статуя. Все пак ще победим.“
Но не го направихме. И аз не видях двойни образи. А Джой почти полудя от ярост. Той не дойде на танцовата забава след мача и не каза нито дума на съботното му обсъждане, нито на тренировката в неделя. Единственото, което правеше, бе да гледа кръвнишки треньор Хейс.
А аз? Как допринесох за всички неприятности? Просто бях любопитен. Започнах да мисля за системата.
И отново за нея.
