— Е, никой не играе добре всеки път. Хей, благодаря ти, Сензационен. Ще направя всичко за теб. Само…
— Уведоми ме за сборния мач.
— Вярвай ми, ти ще бъдеш първият, който ще научи.
И ето как започнаха нещата — от няколко погрешни хода на едно от новите момчета в отбора, което се казваше Прайс. Та той все не успяваше да повиши успеха си. Може би бе просто глупав. Или поне скоро започна да върши глупости.
Треньор Хейс продължаваше да държи на заплахата си. Няма успех, няма игра. Така че Прайс бе изхвърлен от отбора.
Обаче неговият баща се оказа много докачлив човек, което е било повод за шеги, докато е бил в гимназията, и когато Прайс започна да хленчи, той пощуря от тази, както се изрази, обида над детето му.
— Не ме интересуват оценките му. Да не мислите, че искам да се сдобие с язва, докато се опитва да стане много умен? Футболът бе добър за мен. Той изгради характера ми и знам, че ще се отрази добре и на момчето ми.
Не бе голям проблем. Просто един упорит баща, който се застъпваше за своя син. Но треньор Хейс не отстъпи и Прайс наруши правилото.
Сигурно си спомняте, че сте чели по онова време за това, разбира се, не в гимназиалния вестник. Говоря за местния „Куриър“. Най-големият вестник в щата. „БАЩА НА ФУТБОЛИСТ ОТ ГИМНАЗИАЛНИЯ ОТБОР ОБВИНЯВА ТРЕНЬОРА В КУЛТ КЪМ ДЯВОЛА.“
Е, добре, както се досещате, след това вече нямаше спиране. Градският съвет искаше да знае какво става. Ръководството на училището поиска обяснение. Директорът получи няколко яростни обаждания по телефона.
Баща ми остави „Куриър“ и ме погледна смръщено.
— Вярна ли е тази история за статуята? Мъмбо Джъмбо?
— Не е така, както казва Прайс. Тя е само един талисман.
— Но я докосвате, преди да излезете да играете, нали?
— Хей, в това няма нищо лошо! Просто за късмет.
Баща ми се намръщи още повече.
Другите момчета от отбора имаха същите сблъсъци с родителите си. Джой ми каза, че баща му бил разтревожен до такава степен, та настоявал да напусне отбора.
— Ще го направиш ли? — попитах го директно.
— Шегуваш ли се? Господи, не. Отборът означава толкова много за мен.
„Или поне победите“ — помислих си аз.
Седмицата изтече. Настъпи петъчната вечер. Следващият мач. Един тип от „Първа помощ“ влезе възбудено в съблекалнята:
— Всички места са заети! Рекордна публика!
Естествено, с цялата тази гласност. Всички искаха да видят отбора с ву-ду статуята.
Отначало си помислих, че Хейс ще я остави в шкафа. Заради полемиката. Но щом започна да ни ругае и обижда, разбрах, че няма намерение да наруши установената практика. Като се връщам мислено към онази нощ, чудя се дали той не си бе дал сметка, че няма да има още много възможности да я изважда. Явно бе решил да се възползва от всяка една.
Така че треньорът отиде де шкафа. Затаих дъх, докато го отключваше. Публикацията във вестника ме бе смутила. Всичките приказки за култа към дявола определено ме бяха изнервили по отношение на двойните образи, които бях виждал.
Наблюдавах го как отваря вратата.
От гърлото му се изтръгна странен звук и когато отстъпи встрани, разбрах защо.
— Кккъде е тя? — изпелтечи Джой.
Няколко играчи ахнаха.
— Къде е Мъмбо Джъмбо? — Шпайковете на Джой изскърцаха по циментовия под, когато се втурна към празния шкаф. — Какво се е случило с…?
Треньор Хейс изглеждаше като зашеметен. Внезапно шията му се изду.
— Харкорт. — Устните му се извиха презрително. От устата му името на директора прозвуча като проклятие. — Училищното нстоятелство сигурно му е казало…
— Но шкафът беше заключен — обади се някой.
— Разсилният може да го е отворил по негово нареждане. — Треньор Хейс тръгна ядно към вратата. Но изведнъж спря, сякаш бе осъзнал нещо. — Предстои ни мач. Мога да отложа търсенето за известно време. — И като се обърна, се втренчи в нас. — Излезте и им покажете на какво сте способни. Ще намеря статуята. Можете да бъдете сигурни в това.
И така ние излязохме на терена, и може би защото бяхме омагьосани, противниковият отбор ни размаза. Не можехме да направим нищо както трябва. Пропускахме топки, блокади, дузпи. Сигурно бе най-лошият мач, изигран някога от отбора на „Сити Хай“. Запалянковците започнаха да ни освиркват. Някакъв мъж изкрещя:
— Култ към дявола, глупости! Тези момчета нямат нужда от ву-ду статуя! На тях им трябва чудо!
Колкото повече грешахме, толкова повече губехме доверие в себе си и толкова по-лоши грешки правехме. Видях Ребека да бърше сълзите си и се почувствах така унизен, че нямах търпение мачът да свърши и да се скрия в съблекалнята.
Треньор Хейс припкаше около игрището, говореше с директора и с всеки, когото подозираше, като ядосано жестикулираше. Събеседниците му клатеха отрицателно глави. В края на мача той още не бе намерил статуята.
Седяхме в съблекалнята, ожесточени и мълчаливи, когато някой почука на вратата.
Аз бях най-близо.
— Отвори! — нареди ми Хейс.
Така и направих.
И се втренчих в Мъмбо Джъмбо, който стоеше на пода. В коридора нямаше никой.
