А какво прави човек, когато го измъчва любопитство? Аз например отидох до редакцията на училищния вестник. Във вашето училище сигурно е имало точно като нашия. Репортери бяха същите ученици, които подготвяха Годишната книга24 и членуваха в кръжока по белетристика. Имаше клюкарска страница, страница за сериозни новини, хумористична страница. Много съобщения. Доклад от ученическия съвет.
И разбира се, спортна страница.
Всичко това — напечатано на восъчна хартия и размножено на циклостил. Шест страници, отпечатани на оранжева хартия и подшити с телчета. „Сити Хай Егзаминър“. Оригинално, нали? Той излизаше всеки понеделник сутрин. Мисля, че училищното ръководство отделяше средства за него най-вече заради седмичния „Доклад на директора“. Заради училищния дух и други подобни.
Във всеки случай аз реших да направя някои справки, така че отидох в редакцията на вестника, която бе и редакция на Годишната книга. Претъпкана с мебели стая на третия етаж, разположена между кабинета по машинопис и стаичката на разсилния. Вътре се носеше сладникава миризма, от която направо ти се гадеше, като онази на бялата леплива течност, с която заличаваш машинописните си грешки. Редакторът бе момче на име Албърт Уеб и според мен бе гледал твърде много филми за журналисти. Той непрекъснато говореше за сензационните новини от ученическия съвет или от драматичния кръжок, които ще отпечата. Всички го наричахме Сензационния и Албърт го примеше като комплимент, а не като подигравка.
Той седеше зад едно бюро, от време на време наместваше с пръст очилата на носа си и гледаше ту към някакъв ръкопис, ту към парафиновия лист, който печаташе. Зад ухото му бе затъкнат химикал, а на брадата си имаше пъпка. Когато влязох, се обърна.
— Как вървят нещата, Сензационен?
— Току-що научих номинациите за кралицата на абитуриентския бал.
— Никой не трябва да знае това до събранието през следващата седмица.
— Не се шегувай — ухили си той. — Може би ще ти е интересно да узнаеш, че Ребека Хендерсън е една от тях.
— Боже, боже! — ухилих му се и аз. — Някой има добър вкус. Хей, слушай, имаш ли стари издания на вестника?
— Всичките, на които съм бил редактор. Плюс една камара от двамата редактори преди мен.
— От коя година започват?
— Отпреди петнайсет години — гордо отвърна Албърт.
— Супер! И къде ги държиш?
— В моргата.
— Какво?
— Така наричат във вестниците архива за стари издания. Ей там е. — Той посочи към паянтова лавица за книги, разположена зад купчина кашони в единия ъгъл на стаята.
— Имаш ли нещо против да погледна?
Албърт разпери ръце.
— Хей, бъди мой гост. Какво ще търсиш в тях?
Очаквах, че ще ми зададе този въпрос.
— С няколко момчета от футболния отбор си мислехме за един мач с бивши играчи. Нещо като шоу. Нали знаеш. Старите момчета срещу новите.
— Така ли? — Очите на Албърт светнаха. Той посегна за молива си.
— Почакай за минутка. Ние все още го обсъждаме, Сензационен. Ако публикуваш това във вестника, ще изглеждаш глупаво. Дори може да провалиш шансовете ни да убедим тези момчета.
— Добре — кимна той. — Да сключим сделка. Ти ще прегледаш старите издания, но ако планът ви за мача стигне до добър край, ще ме уведомиш, за да мога пръв да пусна новината.
— Каквото кажеш.
И така аз отидох в ъгъла и започнах да се ровя във вестниците. Те миришеха на мухъл. Едва не се разкихах.
Издания от петнайсет години. Колко седмици от учебната година бяха това? Четирийсет? Много броеве. Но преглеждането им не бе толкова трудно, колкото си мислите. Разбирате ли, единствените броеве, които търсех, бяха тези от футболния сезон. И то броевете, откакто треньор Хейс бе постъпил в училището преди единайсет години. Отне ми по-малко от половин час. И ето какво научих.
Първите два сезона след постъпването на Хейс бяха ужасни. Дори нещо по-лошо. Катастрофални. Отборът нямаше нито един спечелен мач. Пълна нула.
Но след това? Победител сезон след сезон.
И схемата винаги бе една и съща: мачовете, които печелехме, бяха с огромен брой точки за нас, но противниковият отбор винаги бе успявал да отбележи някой гол. Второ, всеки сезон губехме по един мач — първия, седмия или третия — тук нямаше установена закономерност. И отборите, които ни биеха, бяха различни. Но резултатът винаги бе нулев за нас.
Защото не бе изнасял Мъмбо Джъмбо?
Знам, че звучи налудничаво. Сигурно си мислите, че вярвам в хороскопи, гадателства и други подобни щуротии. Но се кълна, че онова нещо ме караше да си задавам въпроси, а освен това не забравяйте — вие не сте били на терена и не сте видели онези призрачни двойни образи. На мое място и вие щяхте да започнете да си задавате въпроси.
Междувременно Албърт дойде до мен, надвеси се над рамото ми и се вторачи във вестника, който преглеждах в момента.
— Какво има, Сензационен?
— Просто любопитство.
— Аха.
— Виждам, че четеш за мача, който отборът загуби преди три години.
— Аз не съм играл тогава.
— Знам. Но аз бях начинаещ репортер във вестника. Бях там онази вечер. Спомням си, че си мислех колко нереален изглеждаше мачът.
— Така ли?
— Ами след всичките перфектни мачове и после — пълна загуба.
