— Картините в тази галерия не осигуряват достатъчно примери. Гледах платната му в Париж, Рим, Цюрих и Лондон. Взех назаем от родителите си толкова голяма сума, колкото позволява съвестта ми и тяхното търпение. Обаче ги видях и вече знам какво трябва да направя. Изтерзаните лица са се появили през 1889, след като Ван Дорн напуснал унижен Париж. По-ранните му творби били отчайващи. Той се установил в Ла Верж, Южна Франция. Шест месеца по-късно геният му внезапно експлодирал. Започнал да рисува френетично. Върнал се в Париж. Показал картините си, но никой не ги оценил. Продължил да рисува, да излага творбите си. И пак не ги оценили. Завърнал се в Ла Верж, достигнал до върха на гения си и напълно загубил разсъдъка си. Наложило се да го изпратят в дом за душевно болни, но преди това избол очите си. Ето я моята дисертация. Възнамерявам да проследя отделните етапи от живота му. Да сравня картините с биографията му, да покажа как броят на лицата се увеличава и те стават по-ужасяващи с влошаването на лудостта му. Искам да илюстрирам смута в душата му, когато е налагал изкривеното си възприятие върху всеки пейзаж.

За Майърс беше типично да действа невъздържано и да стига още по-далеч. Не ме разбирайте погрешно. Откритието му бе важно. Ала той не знаеше кога да спре. Аз не съм изкуствовед, но съм чел достатъчно, за да знам, че така наречената „психологическа критика“, опитът да се анализира голямото изкуство като проява на неврози, се счита за нещо необичайно. Ако Майърс дадеше на Стивъсън психологическа дисертация, надутото копеле щеше да получи удар.

Това беше едно от опасенията ми относно онова, което Майърс планираше да направи със своето откритие. Но друго ме притесняваше повече. Възнамерявам да проследя отделните етапи от живота на Ван Дорн, бе казал той. След като напуснахме музея и тръгнахме през Сентръл Парк, осъзнах колко буквални бяха намеренията на Майърс.

— Заминавам за Южна Франция.

Погледнах го изненадано.

— Имаш предвид…

— Ла Верж. Точно така. Искам да напиша там дисертацията си.

— Но…

— Кое друго място би било по-подходящо? Това е селото, където Ван Дорн е получил и изстрадал психологическия си срив и евентуално е изгубил разсъдъка си. Ако е възможно, смятам да наема стаята, в която е живял.

— Майърс, това ми звучи прекалено дори и за теб.

— Но е съвсем разумно. Имам нужда да се вглъбя. Да се потопя в атмосферата, в историята. Така ще ми дойде вдъхновението да пиша.

— Последния път, когато се вглъби, натъпка стаята си с репродукции на Ван Дорн, не спеше, не се хранеше, не се къпеше. Надявам се…

— Признавам, че съм твърде увлечен. Но миналия път не знаех какво търся. Сега, когато го открих, съм в добра форма.

— Струваш ми се напрегнат като струна.

— Това е оптическа илюзия — засмя се Майърс.

— Хайде, ще те заведа да пийнем и да вечеряме.

— Съжалявам. Не мога. Трябва да хващам самолета.

— Заминаваш тази вечер? Но аз не съм те виждал от…

— Мажеш да ме почерпиш една вечеря, като свърша дисертацията си.

Никога не го направих. Видях го само още веднъж. Заради писмото, което ми изпрати два месеца по-късно. Или по-точно — бе помолил сестрата да ми го изпрати. Най-отдолу тя бе написала какво й е казал и добавяше своето обяснение. Беше се ослепил, разбира се.

Ти беше прав. Не трябваше да отивам. Но кога ли съм се вслушвал в съвети? Винаги съм знаел по-добре, нали? Сега е твърде късно. Това, което ти показах през онзи ден в Метрополитън — Боже, помогни ми! — е нищо в сравнение с останалото. Открих истината. Не мога да я понеса. Не допускай моята грешка. Моля те, никога не поглеждай отново картините на Ван Дорн. Не мога да издържам болката. Нуждая се от почивка. Ще си отида у дома. Не се притеснявай. Рисувай добре. Обичам те, братле. Завинаги твой приятел:

Майърс.

В своя послепис сестрата се извиняваше за английския си. Както пишеше, понякога се грижела за възрастни американци на Ривиерата и трябвало да научи езика им. Но по-добре разбирала, като й говорят, отколкото да говори и пише, и се надявала, че написаното от нея звучи смислено. Не беше така, но вината не беше нейна. По-нататък продължаваше: Майърс изпитвал силни болки, давали му морфин, не мислел ясно. Било истинско чудо, че въобще успявал да мисли.

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги