Когато осъзнах, че той наистина смяташе, че Ван Дорн е имал някаква тайна, бях ужасен. Страданието в очите му бе също ужасяващо. Споменаването на лудостта не само на Ван Дорн, но и на неговите критици, ме караше да се притеснявам, че и Майърс е превъртял. Да си избодат очите, боже мой!
Останах с Майърс до пет сутринта, опитвайки се да го успокоя и да го убедя, че се нуждае от няколко дни почивка. Изпихме стека с бира, който бях занесъл, този от хладилника ми и още един, който купих от един колега, който живееше в дъното на коридора. На зазоряване, точно преди Майърс да задреме и аз да се прибера, залитайки в стаята си, той промърмори, че съм прав. Найстина се нуждаел от почивка. На следващия ден щял да се обади на родителите си. Щял да ги пита дали ще платят билета му за самолета до Денвър.
В следствие на препиването се събудих чак късно следобяд. Възмутен, че бях пропуснал часовете си, взех душ и опитах да не обръщам внимание на вкуса от снощната пица в устата си. Не бях изненадан, когато позвъних по телефона на Майърс и не получих отговор. Навярно се чувстваше отвратително като мен. Ала когато след залез слънце позвъних повторно, а после почуках на вратата му и пак никой не ми отговори, започнах да се притеснявам. Вратата му беше заключена, затова слязох долу да взема резервния ключ от хазяйката. И тогава видях бележката, пъхната в отвора на пощенската ми кутия.
„Наистина мислех това, което казах. Нуждая се от почивка. Отивам си вкъщи. Ще ти се обадя. Бъди спокоен. Рисувай добре. Обичам те, братле. Завинаги твой приятел.“
Гърлото ми се сви. Той никога повече не се върна. Видях го само два пъти след това. Веднъж в Ню Йорк и веднъж в…
Нека ви разкажа за Ню Йорк. Завърших дипломния си проект — серия от пейзажи, които прославяха високите до небето, тъмноземлисти, покрити с гори хълмове на Айова. Местен шеф плати петдесет долара за един от тях. Подарих три на университетската болница. Останалите са бог знае къде.
Случиха се твърде много неща.
Както сам бях пророкувал, светът не очакваше с трепет моите добри, но не велики творби. Станах това, което очаквах — художник към една рекламна агенция на Медисън Авеню. Моите бирени кутии са най-добрите в бизнеса.
Срещнах умна и привлекателна жена, която работеше в отдела по маркетинг на една козметична фирма — един от клиентите на моята агенция. Професионалните срещи доведоха до обяди от личен характер и интимни вечери, които продължаваха цяла нощ. Направих й предложение. Тя прие.
— Ще живеем в Кънектикът — каза тя.
— Разбира се.
— Когато му дойде времето, ще имаме деца.
— Разбира се.
Майърс ми позвъни в офиса. Не знам как бе узнал къде работя. Спомням си задъхания му глас.
— Открих я — каза той.
— Майърс? — засмях се аз. — Наистина ли си ти? Как си? Къде…?
— Казвам ти. Открих я!
— Не знам какво си…
— Не си ли спомняш? Тайната на Ван Дорн!
Споменът внезапно ме връхлетя — вълнението, което Майърс можеше да предизвика, чудесните очаквани разговори от моята младост — дните и особено нощите, когато се раждаха идеи за бъдещето.
— Ван Дорн? Все още ли…?
— Да! Прав бях!
— Побъркано копеле, изобщо не ме интересува Ван Дорн. Но ти ме интересуваш. Защо… Никога няма да ти простя, задето изчезна така.
— Трябваше. Не можех да ти позволя да ме спреш. Не можех да те оставя да…
— Беше за твое добро.
— Така мислеше
— Къде
— В музея на изкуствата „Метрополитен“.
— Ще останеш ли там, Мйърс? Докато взема едно такси? Нямам търпение да те видя.
— Аз пък очаквам с нетърпение да видиш това, което виждам аз.
Отложих една спешна поръчка, отмених две срещи и казах на годеницата си, че няма да мога да вечерям с нея. В гласа й прозвуча раздразнение. Но сега Майърс беше най-важният.
Той стоеше под колонадата пред входа. Лицето му бе изпито, но очите му блестяха като звезди. Притиснах го в прегръдките си.
— Майърс, толкова е хубаво, че…
— Искам да видиш нещо. Ела.
Той ме задърпа за палтото, карайки ме да побързам.
— Но къде беше?
— Ще ти кажа по-късно.
Влязохме в галерията на постимпресионистите. Объркан, аз последвах Майърс и го оставих да ме настани трескаво на една пейка пред картината на Ван Дорн „Ели на залез слънце“.
Никога не бях виждал оригинала. Репродукциите не можеха да се сравняват с него. След като цяла година бях рисувал рекламни материали за артикули за женската красота, се чувствах опустошен. Силата на Ван Дорн ме докара до…
Сълзи.
Заради липсата ми на въображение.
Заради младостта, която бях оставил зад гърба си преди година.
— Виж! — каза Майърс. Той вдигна ръка и посочи картината. Присвих очи.
Беше ми необходимо време — час, два — и убедителното въображение на Майърс. Концентрирах се. И тогава най-после видях.
Дълбокото ми възхищение премина в…
Сърцето ми ускори пулса си. Когато Майърс прокара за последен път ръка от единия до другия край на платното и пазачът, който ни бе наблюдавал с нарастващо безпокойство, се втурна да го спре да не пипне картината, ме обзе чувството, че някакъв облак се разпръсна, защото погледът ми изведнъж се фокусира.
— Боже мой! — възкликнах.
