— Виждаш ли? Храстите, дърветата, клоните?
— Да! Господи, да! Защо не съм…
— …го забелязал преди това? Защото не си личи на репродукциите — обясни Майърс. — Вижда се само на оригиналите. И въздействието е толкова дълбоко, че трябва да ги изучаваш…
— До края на живота си.
— Изглежда доста дълго. Обаче аз си знаех. Прав бях.
— Тайна.
Когато бях малко момче, баща ми — о, колко го обичах! — ме заведе да берем гъби. Излязохме с колата от града, прехвърлихме се през една телена ограда, минахме през една гора и стигнахме до един склон с изсъхнали брястове. Татко ми каза да претърся горния край на склона, докато той търси в подножието му.
След час се върна с две големи книжни торби, пълни с гъби. А аз не бях открил нито една.
— Предполагам, че за разлика от мен си уцелил място с много гъби — казах аз.
— Но те са навсякъде около теб — отвърна баща ми.
— Навсякъде около мен? Къде?
— Не си търсил достатъчно усърдно.
— Претърсих пет пъти този склон.
— Търсил си, но не си гледал истински — каза татко. После взе една дълга пръчка и посочи с нея към земята.
— Гледай внимателно върха на пръчката.
Направих го.
И никога не забравих горещата вълна, която избухна в стомаха ми. Гъбите се появиха като по магия. Разбира се, те са били там през цялото време, толкова добре прикрити сред околната среда, цветът им така се сливаше с този на изсъхналите листа, формата им така приличаше на парченца дървесна кора и скални късчета, че бяха невидими за неопитното око. Но щом погледът ми се концентрира, щом мозъкът ми преоцени визуалните ми възприятия, видях гъби навсякъде и те ми се сториха хиляди. Бях стоял върху тях, бях ходил по тях, бях ги гледал, но без да го осъзнавам.
Сега изпитах далеч по-голям шок, като видях мъничките личица, които с помощта на Майърс успях да различа в картината на Ван Дорн „Ели на залез слънце“. Повечето нямаха и половин сантиметър, по-скоро загатнати чрез точки и чертички, сливащи се напълно с околния пейзаж. Те не бяха точно човешки, макар че имаха усти, носове и очи. Устите приличаха на черни зейнали бездни, носовете — на дълбоки пукнатини с неравни ръбове, очите бяха като шахти, пълни с отчаяние. Сгърчените лица сякаш крещяха в агония. Можех почти да доловя страдалческите им писъци и мъчителни стенания. Те ми навяха мисли за проклятие. За ада.
Щом веднъж забелязах лицата, те сякаш изплуваха от вихъра на багрите в такова изобилие, че пейзажът се превърна в илюзия, а гротескните лица — в реалност. Елите заприличаха на противни гроздове от гърчещи се ръци е разкъсвани от болка тела.
Отстъпих шокиран миг преди пазачът да ме изблъска настрани.
— Не пипайте…! — извика той.
Майърс вече бе изтичал до друга картина на Ван Дорн –оригинала на „Кипариси в долината“. Последвах го и сега, когато очите ми знаеха какво да търсят, видях малките измъчени личица на всяко клонче, на всяка скала. Платното гъмжеше от тях.
— Господи!
— И тази!
Майърс забърза към „Слънчогледи по време на жътва“ и отново, сякаш през настроени на фокус лещи, не виждах цветята, а страдалческите личица и извитите крайници. Политнах назад, усетих пейката до краката си и се отпуснах на нея.
— Бил си прав — промълвих тихо.
Пазачът стоеше наблизо и ни гледаше навъсено.
— Ван Дорн е знаел някаква тайна — продължих и поклатих учудено глава.
— Нова обяснява всичко — заяви Майърс. — Тези агонизиращи лица придават дълбочина на творбите му. Те са скрити, но ние ги
— Но защо му е…
— Не мисля, че е имал избор. Гениалността му го е довела до лудост. Предполагам, че той точно така е виждал света. Тези лица са демоните, с които се е борил. Те са гнил продукт на неговото безумие. И не са просто художествен трик. Само гений би могъл да ги нарисува, за да ги види цял свят, и все пак, така майсторски да ги вплете в пейзажа, че
— Никой ли?_Ти_ ги видя, Майърс.
Той се усмихна.
— Може би това означава, че съм луд.
— И аз така си мислех, приятелю — отвърнах му с усмивка. — Но сега знам, че не така. А това откритие ще вдигне репутацията ти.
— Но аз още не съм приключил — каза Майърс.
Погледнах го намръщено.
— Единственото, което съм открил, е зашеметяващата оптическа илюзия. Измъчените души, които се гърчат на заден план, и може би създават несравнимата красота. Наричам ги „второстепенни образи“. Предполагам, че в твоята сфера, рекламата, биха ги нарекли „подсъзнателни“. Но това не е търговска реклама. Това е гениален художник, който е имал блестящата идея да използва лудостта си като съставна част на своята визия. Трябва да го изследвам по-надълбоко.
— За какво говориш?
