А тя последва с трясъка на оръдие и брутално изтръгна команчите от тяхната почивка и чувството за сигурност. Изплашени, те все още се питаха какъв ли бе този гръм, когато веднага след това видяха високо лумналите пламъци. В клисурата стана светло като посред бял ден и индианците се озоваха в положението на нощен крадец, изненадващо осветен от електрическа светлина на местопрестъплението. В първите мигове те онемяха от уплаха, а после нададоха такива крясъци, за които не можеше да се каже дали бяха бойни викове или израз на страх. Втурнаха се към огъня, където се намираше единственият изход от клисурата, но той бе вече целият изпълнен от буйни пламъци, излъчващи нетърпима горещина. Същевременно срещу тях затрещяха изстрели, нарочно дадени от Олд Шетърхенд така, че да не улучат никого, но те ясно показаха, че единственият път за спасение е препречен не само от огъня, но и от въоръжени неприятели.
И тъй червенокожите се оттеглиха, отдръпвайки се към задната част на клисурата, и отправиха погледи към стените й, за да разберат дали могат да се изплъзнат, като се изкатерят нагоре. Но тогава забелязаха нещо, което никак не бе в състояние да ги успокои или окуражи. Олд Шетърхенд бе дал заповед донесените факли да се запалят веднага, щом хората забележеха горящото буре. Те изпълниха указанието му и индианците видяха как горе по всички скали наоколо пламнаха горящи главни и чуха заплашителните гласове на хора, които едва ли бяха дружелюбно настроени към тях. Един от тези гласове успя да надвика всички Други:
— Ура, ура! Бурето долу гори! Настъпи мигът, когато патардията може да започне. Запалете факлите, запалете ги всичките! Трябва да стане светло, светло като на Петдесетница по пладне! Нека им дадем възможност да просветлее малко под скалповете им, та да разберат, че имат пред себе си господин Хелиогабалус Морфеус Едевард Франке, с когото хич не им трябва да се захващат. Дрол, виждаш ли как търчат и бягат? Чуваш ли как реват и вият? Дрол, Дрол, де си се дянал с твоето присъствие? Липсва ми твойта вездесъщност. Хей, де си се сврял?
Ето че приятелят му се обади от отсрещната страна:
— Тук съм, братовчеде Франк! Оттук всичко се вижда по-добре, отколкото отсреща. Ако искаш да хвърлиш поглед над цялата клисура, бързо ела насам!
— Не, оставам си на мястото. А ти вдигай врява, страшна врява, за да се подплашат долу конете и да изпогазят краката на господарите си. За съжаление не бива да стреляме, ала ти хвърляй камъни, туй бързо ще накара червенокожите да си подвият опашката!
За щастие на команчите горе скалите бяха гладки. Ако имаше натрошен камънак, лошо им се пишеше. Все пак тук-там се намираше по някой и друг къс скала, който веднага бе запокитен надолу, а това не остана без резултат. Улучени бяха и хора, и животни. Индианците нададоха болезнени викове, а конете взеха да ритат наоколо, скъсаха юздите си и препуснаха в галоп насам-натам, засилвайки и без друго настаналото объркване.
Едва изминаха две-три минути от подпалването на петрола и вече всички индиански коне бяха подплашени, и в клисурата се разигра една сцена на неописуема суматоха. А ето че дотичаха и жителите на лагера, за да разберат по какъв начин се бе появил среднощният загадъчен огън. Един от първите беше мистър Левърет, инженерът. За свое учудване той видя Олд Шетърхенд и Винету, при които стоеше и неговият колега от Роки Граунд.
— Мешърс, вие тук? — попита той, съвсем останал без дъх. — И гори цяло буре с петрол! Какво означава това?
— Означава, че искаме да опушим индианците, мистър Левърет — отговори Суон.
— Индианците ли? Какви индианци, сър?
— Команчите, които искаха да ви нападнат и избият.
— Heavens! (Небеса, Боже мой! Б. пр.) Да не би да е трябвало да стане още днес?
— Разбира се, че още днес. Но сега са затворени в клисурата, обградена от моите работници горе по скалите, а тук отпред огънят не им позволява да излязат.
— Но как са попаднали в нея и как се озова ти с хората си тук, мистър Суон?
— По най-простия начин на света-те яздиха, а ние пътувахме, с един влак естествено, който пуснах специално за тази цел.
— И аз… да не науча… абсолютно нищо за това! — каза със запъване човекът, чийто страх изглежда допълнително нарасна. — А защо не ме уведоми?
— Защото нямах никакво време.
— Но можеше да ми телеграфираш.
— Отказах се, понеже бях сигурен, че няма да се нуждаем от помощта ти, за да осуетим плановете на команчите.
— Да приемем… че е така, сър! А сега не ти ли е необходима помощта ни?
— Не, благодаря ти. Ако искаш да гледаш, можеш да останеш. Но кротувай и внимавай да не предизвикате някоя бъркотия!
— Бъди спокоен! Щом сте успели тъй хубавичко да подмамите червенокожите в тази клопка, не желая да ви отнемам нищо от славата и ще ви оставя сами да ги плените.
— О, що се отнася до славата, то тя не е моя, а се пада на Винету и на Олд Шетърхенд. И тъй, ако войнственото ти настроение те подтиква да запознаеш индианците с твоите здрави юмруци, ще трябва да се обърнеш към тях двамата.
