— Ще развържем двамата постови, които пленихме, и ще ги изпратим в клисурата при команчите. А вече е и време да говорим с Черния мустанг. Нареди заедно с другите двама да го докарат тук на светло, където ще можем да наблюдаваме израза на лицето му по-лесно и по-внимателно, отколкото на тъмно.
— Всички ремъци ли да свалим от пленниците?
— Засега все още не, нека ги развържат само от дърветата. Не им казвай никакви имена и ги сложи да легнат тук така, че лицата им да са осветени от огъня! Иска ми се да ги виждам ясно, когато ни познаят.
— А ако нещо ме попитат и то особено ако това с вождът, мога ли да им отговарям?
— Да, но само маловажни и общи неща. Ние малко ще се отдалечим и после незабелязано ще се промъкнем в гръб на пленниците, за да чуем как ще разговаря с теб Токви Кава и какво мисли за собственото си положение.
Инженерът се отправи към гъстата борова гора, а Олд Шетърхенд и Винету се отдръпнаха малко настрани, за да не бъдат веднага забелязани от Черния мустанг. Не след дълго вождът бе донесен до определеното място, където заедно с двамата постови го оставиха легнал на земята във вече описаното положение. Винету и Олд Шетърхенд се намираха точно зад главите на индианците, но така, че те не можеха да ги видят. С бавни и тихи крачки двамата уестмани се приближиха толкова, че имаха възможност ясно да чуват всяка дума от разговора им.
Инженерът стоеше пред тримата пленници и ги оглеждаше изпитателно, без да казва нито дума. Това ядоса вожда. Всъщност според индианските обичаи и той трябваше да мълчи, още повече че беше много горделив човек и се смяташе за най-прочутия воин на команчите, обаче презрението, изписано по лицето на белия пред него, го възмути толкова много, че забравяйки всяко достойнство, Токви Кава гневно избухна:
— Какво си ме зяпнал? Не можеш ли да говориш или от страх езикът ти така е залепнал в устата, че не си в състояние и една дума да обелиш?
— Да ме е страх от вас ли? — изсмя се инженерът. — Но вие никак нямате вид на хора, от които човек може да се бои!
— Говориш много гордо, но ако чуеш името ми, веднага ще те обземе ужас!
— Не си въобразявай! Не ме интересува кой си. Ти си просто най-долен крадец и разбойник, когото после ще обесим с едно хубаво и много здраво въже!
— Не знаеш какво говориш! Няма на света човек, който би дръзнал само да си помисли да ме обеси.
— Pshaw! Престъпниците се бесят. Такъв е нашият обичай, а ти си престъпник!
— Мълчи! Аз съм Токви Кава, върховният вожд на команчите наиини.
— Възможно е, но това не ми прави кой знае какво впечатление и нищо не променя. Щом си върховен предводител на тези негодници, ние с удоволствие ще вземем предвид твоя ранг и ще те обесим малко по-нависоко от твоите хора.
— Ако не говориш така от страх, тогава те е обзело безумие. Ако някой реши да обеси някого, трябва първо да го залови!
— Да не би да искаш да кажеш, че не си наш пленник?
— Пленник съм, но ще бъдете принудени незабавно да ме освободите.
— Незабавно ли? Хайде бе!
— Да, незабавно, защото нямате никаква причина да ме връзвате и да ме държите в плен.
— Лъжеш се. Имам повече причини, отколкото са ни необходими.
— Я да ги чуем! Ще ти докажа, че пет пари не струват. Но дори и да имате основателни причини, пак ще трябва да ме пуснете да си вървя, тъй като ако не го сторите, моите воини ще ме измъкнат и за наказание ще подпалят Фъруд Камп, ще избият всичките му жители и ще разкъсат релсите на Огнения кон. Всички вие сте в моята власт и можете да разчитате на милост само ако незабавно ме развържете и ми върнете свободата.
— Искаш ли да ти се изсмея пред двамата твои воини? Ти се осмеляваш да ме заплашваш, макар че лежиш в краката ми като змия, чиито отровни зъби са извадени! И през ум не ми минава да ти върна свободата. Но дори и да го исках, просто не бива да го правя.
— Защо?
— Защото тук има двама прочути воини, които няма да го допуснат.
— Кои са тези воини?
— Поразяващата ръка и Винету.
При тези думи вождът избухна в подигравателен смях и каза:
— Сега вече знам със сигурност, че от устата ти говори страхът. Споменаваш имената им само за да ме сплашиш, но на мен ми е известно, че тези двама воини изобщо не са наблизо.
— Нищо не знаеш!
— Знам и ще ти го докажа. Да, те бяха тук снощи, но от страх пред нас са напуснали лагера, без да се бавят.
— Ridiculous! (Смешно, абсурдно. — Б. пр.) Значи пак от страх пред теб! Няма човек, който да може да внуши страх на Винету и Поразяващата ръка.
— Защо тогава са офейкали тъй бързо от лагера?
— А ти нима си толкова твърдо убеден, че не са тук?
— Не са. Вече го казах, а Токви Кава винаги знае много добре какво говори. Те са се страхували от мен и без да се бавят, са се качили на Огнения кон. Хау!
В този момент зад вожда се разнесе гласът на Олд Шетърхенд:
— Хау! За всеки воин тази дума има стойността на твърдо уверение, на клетва. С изговарянето й Токви Кава изрече една лъжа и от днес нататък ще бъде смятан за лъжец.
Докато говореше, белият ловец заобиколи пленниците и се изправи пред тях.
— Уф, уф! — изплашено възкликна вождът. — Олд Шетърхенд!
