Отгоре се разнесе повелителният глас на Олд Шетърхенд. Китайците не се подчиниха и продължиха да напират напред. После гласът му отново проехтя, но пак безрезултатно. Тогава той и Винету извадиха револверите си, но и тяхното въздействие бе краткотрайно. Тълпата се спря, но не за дълго, защото задните редици напираха подир по-предните, които биваха изтиквани напред. Настъпи много критичен момент. Двамата уестмани нямаха намерение да стрелят, бяха извадили оръжията си само за да сплашат настъпващите хора. Все пак трябваше да всеят респект в китайците и да ги накарат да се подчинят на заповедите им, за да се избегне замисленото кръвопролитие. Застаналите долу бели работници видяха как двамата прибраха револверите си, но после не им бе възможно ясно да следят отделните им движения и да разберат точно какво правят. Чуха само отчетливо гласовете им, след това доловиха виковете на китайците, видяха гъста тълпа от взаимно блъскащи се или блъскани хора, забелязаха как някои от първите китайци полетяха във въздуха и паднаха сред редиците на своите съотечественици. Ту отляво, ту отдясно някой от тълпата изхвърчаше като изстрелян от катапулт и започваше да се търкаля надолу по стръмнината. Подир тях последваха и други. Взеха да летят по склона и по двама, по трима наведнъж, държейки се един за друг, взаимно се повличаха надолу. Някои биваха изхвърляни нагоре като от невидима пружина, след което падаха и се премятаха през глава подир другите. Първоначалните яростни крясъци постепенно се превърнаха в жални викове, болезнени възклицания и вопли. Тълпата взе да се топи, защото съставните й части непрестанно летяха и се търкаляха надолу по склона, изглеждаше сякаш в средата й имаше някакъв могъщ експлозив, чиято сила бе изчислена съвсем точно, за да си играе с човешките тела като с топка. Колкото по-малко хора оставаха горе, толкова повече се увеличаваше броят на търкалящите се надолу китайци, докато най-сетне споменатият експлозив се оказа не нещо друго, а Олд Шетърхенд и Винету, които отново се появиха пред очите на зрителите и направиха едно последно мощно усилие, чиито резултат не бе никак приятен за потърпевшите хора, но затова пък бе толкова по-отраден и забавен за зяпачите.
Изглеждаше сякаш сред китайците бе преминала някаква вихрушка със съдбоносни последици, съдбоносни естествено за тях, защото те така бяха подмятани, подхвърляни и търкаляни насам-натам, че загубиха ума и дума. Човек оставаше с впечатление, сякаш земята под краката им бе станала толкова нестабилна, че никой не бе в състояние да се задържи прав. Виждаха се да се мяркат крака нагоре, крака настрани, хора с главата надолу, докато най-сетне всичко живо се запързаля, затъркаля и полетя надолу подобно на човешка лавина. Отначало по-бавно, а после все по-бързо и по-бързо тя се заспуска, докато най-сетне стигнали долу, надавайки силни вопли и възклицания на нанкински и кантонски диалект, китайците образуваха толкова гъста и объркана маса от хаотично оплетени човешки тела и крайници, че всеки от синовете на Небесната империя се нуждаеше от значителни познания по анатомия и голяма сръчност, за да оправи и събере оплетените и изкълчени телесни части на собственото си скъпоценно аз.
Колкото бели се намираха долу, от толкова гърла се изтръгнаха одобрителни викове „браво!“ по адрес на двамата уестмани, които леко и бързо слязоха, сякаш цялата свършена от тях работа изобщо не ги беше затруднила, а когато се озоваха долу, там не се виждаше вече нито един китаец. Всички те се опасяваха, че „вихрушката“ можеше да продължи и бяха избягали. А двамата приятели, предизвикали споменатата „лавина“, се отправиха към инженера толкова скромно и естествено, сякаш не се беше случило нищо особено. Когато мистър Суон се опита да ги посрещне с хвалебствени думи, Олд Шетърхенд го прекъсна:
— Тази опасност за индианците премина, но съществува и още една, която не ги застрашава от страна на китайците, а от страна на белите, заели позиции високо горе на скалите. Оттам хвърлят камъни, нещо което не бива повече да търпим.
— Но сър, та нали команчите на Токви Кава са убийци! Нима ще те заболи сърцето, ако някое камъче улучи един или друг от тези обесници?
— Не, обаче към всеки престъпник трябва да се отнасяме като към човек, още повече преди произнасянето на присъдата му. Който измъчва животни, е негодник, но още по-голям негодник е онзи, който ненужно причинява болка на хора. Такова е мнението ми, според което съм свикнал да постъпвам и ми се струва, че и ти трябва да се съобразяваш с него поне докато съм тук. И тъй, изпрати горе двама души, единия наляво, а другия надясно, за да прекратят тези непристойни действия. Нека всички се държат спокойно и не предприемат нищо срещу индианците, преди да съм им дал знак!
— Well! Но дали и команчите ще кротуват?
— Едва ли ще предприемат нещо преди разсъмване, още повече, че и вождът им е наш пленник.
— Но те все още не го знаят!
