Съзнавах, разбира се, че се намираме в опасна ситуация — от онези, които могат да станат доста грозни само за миг. Очевидно не можех да разчитам на циганката. С всички практически въпроси трябваше да се оправям сама.
— Опасявам се, че грешите — заявих аз, вдигнах брадичка и присвих очи, за да постигна максимално въздействие. — Казвам се Маргарет Воул, а това е пралеля ми Гилда Дикинсън. Вероятно сте я гледали в някой филм. „Алената къщурка“? „Лунната кралица“? О, но разбира се, колко съм глупава! Няма как да я познаете в циганския й костюм и с този силен грим. Извинете, не разбрах името ви, госпожице…
— Б-Бул — заекна жената малко стресната. — Госпожа Бул.
Тя се взря удивено в нас, сякаш не можеше да повярва на очите си.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Бул — продължих аз. — Бихте ли ни помогнали? Изгубихме се. Трябваше да се срещнем със снимачния екип преди няколко часа в Молдън Фенуик. Но и двете никак не ни бива с ориентацията, нали, лельо Гилда?
Циганката не реагира.
Червенокосата жена започна да прибира мокри кичури коса зад ушите си.
— Проклети глупачки — каза тя и посочи с пръст. — Оттук няма как да завиете обратно. Пътят е твърде тесен. Ще трябва да идете чак до Додингсли, а после да се върнете откъм Тенч.
— Много ви благодаря — отвърнах с най-хубавата си имитация на селски идиот, поех юздите от циганката и ги дръпнах.
— Дий! — извиках и Грай веднага потегли.
Не бяхме изминали и петстотин метра, когато циганката внезапно рече:
— Лъжеш, все едно си една от нас.
Не очаквах подобна забележка.
Тя явно видя озадаченото ми изражение.
— Лъжеш, когато те нападат за нищо… заради цвета на очите ти.
— Да, май е така. — Досега не бях разглеждала въпроса от този ъгъл.
— Е — внезапно се оживи циганката, сякаш срещата с госпожа Бул й бе стоплила кръвта, — лъжеш като нас. Лъжеш като циганка.
— Това хубаво ли е, или лошо?
Отговори след кратко мълчание:
— Означава, че ще живееш дълго.
Ъгълчето на устата й потрепна, сякаш щеше да й се изплъзне усмивка, но тя бързо я потисна.
— Въпреки скършената звезда на лунния ми хълм ли? — не се сдържах аз.
Скърцащият й смях ме хвана неподготвена.
— Врели-некипели. Гадателски глупости. Не се върза, нали?
Смехът й доведе до нов пристъп на кашлица и се наложи да изчакам да си поеме дъх.
— Но… жената на планината… жената, която иска да се върне от студа…
— Виж — каза отегчено циганката, сякаш говоренето й бе непривично — сестрите ти ме накараха. Казаха ми за Хариет. Бутнаха ми два шилинга да те изплаша до смърт. Това е всичко.
Кръвта ми се смрази. Сякаш внезапно някой беше завъртял кранчето, което захранваше мозъка ми, от топла на леденостудена вода. Взрях се в циганката.
— Извинявай, ако съм те разстроила — продължи тя. — Не исках да…
— Няма значение — отвърнах и свих сковано рамене. Но значение имаше. Зави ми се свят. — Убедена съм, че ще намеря начин да им се отплатя.
— Мога да ти помогна. Отмъщението е по моята част.
Будалкаше ли ме? Нима току-що не бе признала, че е измамница? Потърсих издайнически знак в черните й очи.
— Не ме зяпай така. Побиват ме тръпки. Нали ти се извиних. При това бях съвсем искрена.
— Нима? — попитах надменно.
— Стига си се цупила. И без това светът е достатъчно нацупен, че и ти да се чумериш.
Имаше право. Въпреки че бях нацупила устни, ъгълчетата им потрепнаха и започнаха да се извиват нагоре. Разсмях се и циганката се засмя с мен.
— Сега ме подсети за онова създание, което беше в шатрата ми преди теб. Мрачно като буреносен облак. Казах й, че нещо е погребано в миналото й и че за да го поправи, трябва да се разрови назад. Пребледня като градинска порта.
— Защо, какво видя?
— Пари! — разсмя се със сумтене циганката. — Каквото винаги виждам. Две лири, ако си изиграя правилно картите.
— И успя ли?
— Пфф! Остави ми само шилинг, нито пени повече. Както вече ти казах, цялата пребледня. Изскочи от палатката сякаш е седяла на тръни.
Известно време помълчахме и малко след това видях, че почти сме стигнали до Стобора.
За мен Стобора беше като отдавна забравено кътче от рая. В югоизточния край на имението Бъкшоу, под ширналия се навес на широколисти клони, реката, сякаш завъртяла пищните си поли, завиваше плавно на запад и ограждаше сушата почти като остров. Тук източният бряг бе малко по-висок от западния, а западният беше по-мочурлив от източния. Ако човек знаеше точно накъде да погледне между дърветата, щеше да види красивите сводове на малкия каменен мост, датиращ от времето на първото имение Бъкшоу — господарски дом от епохата на кралица Елизабет I, подпален в началото на XVII век от разгневени селяни, останали с погрешни впечатления за вероизповеданието на рода ми.
Обърнах се към циганката, нетърпелива да споделя с нея обичта си към това място, но тя беше заспала. Внимателно огледах клепачите й, за да проверя дали се преструва, но те потрепваха едва забележимо. Облегната на рамката на фургона, от време на време изхриптяваше, за да видя, че още диша.
