— Спомних си за проповедта на викария за християнското съчувствие…
— Да, да, Флавия — прекъсна ме татко. — Много похвално.
— Казах й, че може да спре при Стобора, но само за една нощ. Знаех, че ти…
— Благодаря ти, Флавия, достатъчно.
— … ще одобриш постъпката ми.
Горкият татко: обезоръжен и надхитрен. Почти ми стана жал за него.
Той сви показалец и докосна с кокалче двата си мустака един след друг: първо десния, после левия — едва доловим нервен жест, който военните офицери вероятно използваха от незапомнени времена. Обзалагам се, че и Юлий Цезар е попипвал с кокалчета мустаците си точно по този начин.
— Инспектор Хюит иска да поговори с теб. Тъй като става въпрос за поверителна информация за лица, които не познавам, ще ви оставя сами.
Татко кимна на инспектора и излезе. Чух как вратата на кабинета му се отваря и затваря, преди да потърси убежище при марките си.
— А сега — каза инспекторът, прелисти бележника си и свали капачката на химикалката си. — Започни отначало.
— Не можах да заспя — започнах аз.
— Не от това начало — рече инспектор Хюит, без да вдига очи. — Разкажи ми за панаира.
— Влязох в шатрата на циганката, за да ми предскаже бъдещето.
— И предсказа ли ти го?
— Не — излъгах аз.
Последното нещо на света, което бих споделила с инспектор Хюит, беше видението за жената в планината — жената, която искала да се върне у дома от студа. Нямаше да му кажа и за жената, в която се превръщах.
— Без да искам, прекатурих свещта и преди да се усетя… аз…
За моя изненада при спомена за случилото се долната ми устна потрепери.
— Да, чух за това. Викарият ми разказа подробно, както и доктор Дарби.
Преглътнах и се зачудих дали някой е съобщил как се бях скрила зад един павилион, докато шатрата на циганката гореше.
— Горкичката — каза той нежно. — Доста шокиращи неща преживя, нали?
Кимнах.
— Ако знаех какво вече ти се е случило, щях да те заведа направо в болницата.
— Няма нищо — отвърнах решително. — Ще се оправя.
— Сигурна ли си?
— Не — преглътнах сълзите си.
И изведнъж от устата ми се изля всичко: от панаира до Стобора, без да пропусна избухването на госпожа Бул; от изфабрикуваната история, че не съм могла да заспя, загрижена за здравето на циганката, до това как я открих в локва кръв във фургона. Не пропуснах нито една подробност.
С изключение на Бруки Хеъруд, разбира се.
Това го пазех за себе си.
Смея да твърдя, че представлението ми бе великолепно. Както бях научила от ранна възраст, няма по-добър начин да прикриеш лъжа — или поне да скриеш, че очевидно премълчаваш нещо — от това да го удавиш в емоционален изблик от истини.
През цялото време химикалката на инспектор Хюит летеше по страниците и записваше всяка моя дума. „Явно използва стенография“, помислих си, докато го наблюдавах. По-късно щеше да препише бележките си по-подробно, по-спретнато и по-четливо.
Може би ги диктуваше на съпругата си Антигона. Запознах се с нея неотдавна на едно представление на куклен театър в енорийската зала. Тя дали ме помнеше?
Представих си я как седи зад пишещата машина на кухненската маса в стилно обзаведената им къща с изправен гръб и идеална стойка и с пръсти, летящи по клавишите. Щеше да носи обеци като големи халки и копринена блуза в цвят пепел от рози.
— Флавия де Лус? — Щеше да вдигне въпросително големите си черни очи към съпруга си. — Това не е ли очарователното момиче, с което се запознах в „Свети Танкред“, скъпи?
Очите на инспектор Хюит щяха да проблеснат.
— Същата, мила. — Щеше да отвърне той и да поклати глава при спомена за мен. — Същата.
Почти приключих с показанията си, тъй като стигнах до момента, в който самият инспектор се появи на местопрестъплението при Стобора.
— Това е достатъчно засега — каза той, затвори бележника и го прибра във вътрешния джоб на сакото си. — Помолих сержант Грейвс да намине по-късно, за да ти вземе отпечатъци. Рутинна процедура.
Сбърчих чело, но тайничко се зарадвах. Усмихнатият сержант с трапчинките, който обичаше да намигва, бе станал един от любимците ми от участъка в Хинли.
— Предполагам, че ще разгледат всички отпечатъци — казах услужливо. — И моите, и на доктор Дарби.
„И на нападателя на циганката“, можеше да добави инспекторът, но не го направи. Вместо това стана и ми подаде ръка за здрависване, официално като на градински прием у кралското семейство.
— Благодаря ти, Флавия. Много ни помогна… както винаги.
Както винаги ли? Инспекторът надсмиваше ли ми се?
Но не — стисна здраво ръката ми и ме погледна право в очите.
Страхувам се, че се усмихнах самодоволно.
— Догър! — извиках аз. — Ще дойдат да ми вземат отпечатъците!
Догър вдигна очи от безчетните сребърни прибори, които полираше на кухненската маса. За миг лицето му беше напълно безизразно, но после рече:
— Надявам се, ще ви ги върнат непокътнати.
Примигнах. Нима Догър се шегуваше? Отчаяно се надявах да е така.
