От време на време той получаваше страховити пристъпи — тогава го нападаха невидими сили и Догър пропадаше в някаква ужасяваща бездна. Изглежда, в тези случаи душата му си спомняше отминали мъчения и се озоваваше отново в компанията на скъпите си стари братя по оръжие, чиито неспокойни духове се завръщаха от отвъдното, изтръгнати от обичта му към тях.
— Преди месец липсваше Шопо: един ден беше тук, на следващия го нямаше. И после пак се появи. Реших, че ми се привижда.
— Сигурен ли си, Догър?
— Да, госпожице Флавия, сигурен съм.
За миг се замислих дали да не му кажа, че аз съм местила триножниците, но сърце не ми даде да излъжа. Нещо у Догър винаги ме караше да му казвам истината.
— Може Дафи да ги е взела за заниманията си по рисуване.
Скиците с молив, които сестра ми правеше от време на време, обикновено потръгваха добре в началото, но след това нещо страшно се объркваше. На Дева Мария например изведнъж й изникваха бивни или нахвърляната набързо скица на татко, седнал на масата за вечеря, се превръщаше в безок мъж. Винаги когато това се случеше, Дафи зарязваше рисуването и се връщаше към четенето. После седмици наред намирахме по процепите на дивана и под възглавниците на фотьойлите в салона откъснати страници от скицника й.
— Може и да ги е взела — каза Догър. — А може и да не е.
Струва ми се, че именно в този миг, без да го съзнавам, започнах да намирам решение на загадката с триножниците от камината.
— Госпожа Малит тук ли е днес?
Много добре знаех, че е тук, но не я видях в кухнята.
— Навън е и говори със Симпкинс, млекаря. Разправяше нещо за клечка в маслото.
Трябваше да изчакам Догър да приключи с приборите, преди да се заема с госпожа Малит.
Исках да остана насаме с нея.
— На тези търговци хич не им дреме — каза възмутено госпожа Малит с ръце, потънали до лактите в брашно. — Наистина. Един ден е муха в сметаната, на следващия… е, не ти трябва да знаеш, скъпа. Но едно е ясно като бял ден. Ако не ги нахокаш, не се знае какво ще намериш следващия път. Ако си замълчиш за клечката за зъби в маслото днес, преди да се усетиш, ще намериш цяла брава в сиренето. Не ми харесва, миличка, но така стоят нещата.
Как, за Бога, да отклоня разговора от търговците и да го насоча към Бруки Хеъруд, без да изглежда нарочно?
— Може би трябва по-често да ядем риба — предложих аз. — Някои от рибарите в селото я продават прясна направо от кошниците. Бруки Хеъруд, например.
Госпожа Малит ме изгледа остро.
— Пфу! Бруки Хеъруд. Та той си е чист бракониер. Изненадана съм, че полковникът още не му е забранил да ходи при Стобора. Именно вашата риба продава по къщите.
— Нали трябва да си изкарва прехраната.
— Прехраната ли? — Госпожа Малит се наежи и свирепо тресна тестото на масата. — Никаква прехрана не изкарва той. Не и след като майка му му изпраща редовно чекове от Молдън Фенуик, за да не припарва там. Мързеливец е той и е голям хаймана.
— На издръжка ли е? — попитах аз.
Веднъж Дафи ми разказа за сина на съседите ни, черната овца на семейство Блачфорд, които му пращали пари, за да стои в Канада и да не се връща тук. „Дават му по две лири и десет шилинга годишно за всяка миля разстояние“. „Живее на островите Кралица Шарлот, за да получава възможно най-голяма издръжка.“
— На издръжка или не, нищо добро няма да излезе от него — рече госпожа Малит. — Събра се с лоши хора.
— С Колин Праут ли? — подметнах аз, като се сетих как Бруки тормозеше момчето на панаира.
— Колин Праут не може да стъпи и на малкия пръст на Бруки Хеъруд, или поне така съм чувала. Не, говорех за Реджи Петибоун и онези хаймани от магазина на главната улица.
— От антикварния магазин ли?
„Антики и качествени стоки“ на Петибоун се намираше само през няколко врати от „Тринайсетте патока“. Макар често да минавах оттам, никога не съм влизала вътре.
Госпожа Малит изсумтя.
— Антики друг път! — възкликна тя. — Съжалявам, миличка, но това е мнението ми. Онзи Реджи Петибоун ни даде две лири, шест шилинга и три пенса миналата година, когато с Алф му занесохме маса, която си бяхме купили от армейския магазин, когато се оженихме. Три седмици след това я видях на витрината със сребърни дръжки на чекмеджетата и цена от петдесет и пет гвинеи! А на табелата пишеше „Маса за вист от XVIII век, изработена от Томас Чипендейл“. Познахме, че е нашата по петното от изгорено на крака, дето я перна един въглен, който Алф се опитваше да докопа с ръжена, когато Алис беше още мъничка.
— Значи Бруки е в комбина с Петибоун?
— Така бих казала. Като дупе и гащи са.
— Какво ли мисли майка му по този въпрос?
— Пфу! Хич не й дреме за него. Занимава се с четките и боите си! Рисува коне, хрътки и ловци — такива работи. И им взема скъпичко, бас държа. Бруки само я срами с далаверите си. Според мен не я интересува в какво се забърква, стига да не припарва до Молдън Фенуик.
— Благодаря, госпожо Малит. Много обичам да си говоря с вас. Винаги разказвате толкова интересни истории.
— Все едно нищо не съм казала — рече тя тихо и вдигна пръст. — Нищичко.
