Той беше понесъл жестоки страдания в Далечния изток по време на войната. Понякога мислите му бяха като сложна плетеница от счупени въжени мостове, свързващи миналото и настоящето. Ако се е шегувал преди, то аз не съм го чувала. В такъв случай сега това беше знаменателно събитие.
— Ха-ха-ха! — засмях се прекалено силно. — Страшна шега, Догър. Да ми ги върнат непокътнати… Трябва да я кажа на госпожа Малит.
Нямах никакво намерение да споделям този важен миг с готвачката, но понякога ласкателствата нямат спирка.
Догър разтегли устни в лека усмивка, върна една вилица за риба в сандъка за прибори и взе друга. Сребърните прибори на фамилия Де Лус се съхраняваха в тъмен сгъваем сандък, който, щом се отвореше, разкриваше гледка към забележително разнообразие от вилици за риба, черпаци за пунш, решетъчни лъжици, правоъгълни лъжички, вилици за омари, щипки за захар на бучки, ножички за гроздове и лъжички за пудинг, подредени стъпаловидно като многобройни сребристи сьомги, подскачащи по каменните тераси на поток с цвят на уиски някъде из Шотландия.
Догър беше домъкнал тежкия сандък на кухненската маса за ритуалното почистване на приборите — на вид безкрайно занимание, което отнемаше по-голямата част от времето му и което аз никога не се уморявах да наблюдавам.
Госпожа Малит обичаше да разказва как като малка ме заварили върху масата да си играя с кукли, които съм била направила, като съм облякла семейство сребърни вилици със сгънати салфетки. Еднаквите им лица — дълги носове и заоблени бузи — бяха само леко загатнати от гравираните букви „ДЛ“ на всяка дръжка и се изискваше голямо въображение, за да си ги представиш. Кръстила съм ги семейство Мъмпетър: мама Мъмпетър, татко Мъмпетър и трите им малки дъщери, които — макар обременени с по три или четири крака — съм разхождала и въртяла в танци върху плота на масата. Още помнех Гриндълстик — трикракото човече, което бях сътворила от вилица за кисели краставички; то правеше невероятни акробатични номера, докато не закачих един от краката му в някакъв процеп и не го счупих.
„По-интересно е и от хиподрума, казваше госпожа Малит и избърсваше сълзите си от смях. Горкото човече.“
Още нямах представа Гриндълстик ли е имала предвид, или мен.
Сега, докато гледах как Догър работи, се зачудих дали знае за семейство Мъмпетър. Най-вероятно знаеше, тъй като по отношение на клюките с госпожа Малит можеше да се конкурира само „Нюз ъф дъ Уърлд“.
Наясно бях, че сега е най-подходящият момент да изкопча някаква информация: госпожа Малит не беше на обичайния си пост в кухнята, а Догър изглеждаше невероятно адекватен. Поех си дълбоко въздух и минах направо на въпроса:
— Снощи заварих Бруки Хеъруд в салона. Всъщност беше два след полунощ.
Догър довърши полирането на ножа за грейпфрути и го положи в съвършено права линия до братята му върху зелен вълнен плат.
— Какво правеше? — попита той.
— Нищо. Просто стоеше пред камината. Не, чакай! Беше клекнал и пипаше триножниците.
Триножниците за камината са принадлежали на Хариет и макар лицата, изсечени върху тях, да бяха различни, и двете бяха на лукави лисици. Хариет ги превръщала в главни герои в приказките, които измисляла за Дафи и Фели: факт, който не им омръзваше да ми натякват.
Да си кажа правичката, страшно ме беше яд, че майка ми е разказвала толкова много измислени от самата нея приказки на сестрите ми, а на мен не. Беше умряла, преди да порасна достатъчно, че да получа своя дял.
— Кой от двата триножника пипаше? — попита Догър, вече надигнал се от масата.
— Лисицата Сали. Десният.
Лисицата Сали и Шопо бяха имената, които Хариет дала на хитрата двойка, тръгнала на дръзки приключения из въображаем свят — свят, който бе изчезнал завинаги със смъртта й. От време на време Фели и Дафи се опитваха да възкресят топлите и щастливи отминали дни, като измисляха собствени истории за двете хитри лисици, но в последните години, неизвестно защо, престанаха. Може би бяха пораснали твърде много за приказки.
Последвах Догър от кухнята през вестибюла към салона в западното крило.
Той спря за миг, ослуша се пред вратата, а после сякаш премина през нея като струйка дим, както умеят много от по-възрастните прислужници.
Отиде право при Лисицата Сали и я огледа сериозно като свещеник, който се кани да даде последно причастие. След като приключи, направи няколко крачки вляво и повтори същото с Шопо.
— Много странно — каза Догър.
— Странно ли?
—
— Как така е липсвала?
— Вчера не беше тук. Не съобщих на полковника, защото знаех, че ще се разтревожи. Първо си помислих, че може да съм я преместил някъде по време на някой от… на някой от…
— Бляновете си — предложих аз.
Догър кимна:
— Благодаря.
