— Вчера не успях да си поговоря с теб — обърна се той към Греъм. — Тук беше страхотна лудница, а и днес е същото. Получи ли всичко необходимо от колегите?
— Да, бяха много услужливи.
— Знаем, че не разполагаме с нищо — продължи Спрингфийлд. — С изключение на реконструкцията на походката му по оставените в лехите следи. Но той просто е заобиколил храстите, тъй че не можем да определим кой знае какво, освен номера на обувките и приблизителния му ръст. Левият отпечатък е малко по-дълбок и това ни навежда на мисълта, че е носел нещо. Работил е делово. Преди около две години имахме късмета да заловим един крадец по реконструкцията на походката му, но от нея явно личеше, че страда от болестта на Паркинсон. Принчи го установи. Този път едва ли ще имаме подобен късмет…
— Екипът ви е добър — рече Греъм.
— Да, но този вид престъпления са извън обсега на обичайните ни разследвания. И слава богу! Я кажи: винаги ли работите заедно с Джак и доктор Блум, или се събирате само при разследването на подобни случаи?
— Второто — отвърна Греъм.
— Значи сте временен екип. Комисарят каза, че именно ти си спипал онзи доктор Лектър преди три години…
— Всичко стана в тясно сътрудничество с щатската полиция на Мериленд — отвърна Греъм. — Тя извърши ареста.
Макар и безцеремонен, Спрингфийлд съвсем не беше глупав. Разбрал, че Греъм се притеснява от разговора, той се извъртя заедно със стола си и започна да рови в някакви документи.
— Питахте за кучето — подхвърли той. — Ето информацията, която успяхме да съберем — снощи от тукашна ветеринарна лечебница са търсили брата на Лийдс. Предали са му кучето на семейството. Лийдс и големият, му син го завели при ветеринаря следобеда преди убийството. Било с прободна рана в корема, ветеринарят го оперирал и всичко било наред. Отначало помислили, че някой е стрелял по него, но в раната нямало куршум. Хирургът е на мнение, че е било наръгано с нещо като шило. Разпитваме съседите дали не са видели някой да закача кучето, въртим телефоните на всички ветеринарни лечебници в града и ги питаме дали имат подобни случаи.
— Кучето било ли е с нашийник с името на господаря?
— Не.
— Семейство Джейкъби в Бърмингам имаха ли куче?
— Това трябва да се провери — рече Спрингфийлд и вдигна слушалката. — Чакайте малко. — Набра един вътрешен номер и добави: — Връзката с Бърмингам поддържа лейтенант Флат… Какво стана с кучето на Джейкъби? Аха… Момент… — Ръката му покри мембраната на слушалката. — Няма куче. В кухнята на долния етаж са открили кутия с пясък и котешки изпражнения, но няма и следа от котката. Съседите следят дали ще се появи.
— Помолете в Бърмингам да огледат внимателно задния двор и стопанските постройки, ако има такива — рече Греъм. — Може би котката е била ранена, децата са я открили твърде късно и са я погребали. Знаете как постъпват болните котки… търсят някое скришно място, за да умрат. Кучетата се връщат у дома… Моля да ги попитате и за нашийник.
— Ще им изпратим и метанова проба, ако трябва — намеси се Крофорд. — Ще си спестят излишното копаене.
Спрингфийлд предаде исканията и остави слушалката. Телефонът веднага иззвъня. Търсеха Джак Крофорд от погребалното бюро „Ломбард“. Беше Джими Прайс.
— Джак, открих нещо… Вероятно е палец и част от дланта.
— Джими, ти си светлината в моя живот!
— Знам, знам. Отпечатъкът е сводест и доста неясен. Като се върна у дома, ще видя какво да го правя… Открих го в лявото око на най-голямото дете. Никога не бях правил подобно нещо… Едва ли бих го забелязал, ако не беше точно срещу обилния кръвоизлив от огнестрелната рана.
— Ще го направиш ли годен за идентифициране?
— Не е много сигурно. Може би, ако го имаме в каталога на единичните отпечатъци. Но шансовете ни са колкото за шестица от тотото, Джак. Дланта открих върху госпожа Лийдс, по-точно върху големия пръст на левия и крак. Беше върху нокътя и ще стане за сравнение. Успеем ли да извадим шестте опорни точки, значи сме късметлии. Свидетели са ми помощникът на шерифа и Ломбард, който се оказа и нотариус. Направих подробни снимки. Това достатъчно ли е?
— А елиминационните отпечатъци от служителите на погребалното бюро?
— Намацах ги с мастило всичките, начело с Ломбард. Независимо дали са я докосвали, или не. В момента си мият ръцете и псуват. Пусни ме да си вървя у дома, Джак. Искам да проявя снимките в моята лаборатория. Един бог знае каква е тукашната вода… какво плува в нея. След час мога да хвана самолета за Вашингтон и да ти пратя оттам готовите отпечатъци. Ще ги получиш рано следобед.
Крофорд помисли за момент.
— Добре, Джими, но трябва да бързаш. Изпрати копия до полицейските управления на Атланта и Бърмингам, също и до бюрата на ФБР.
— Дадено.
Греъм гледаше през прозореца, докато Крофорд им съобщаваше за откритието на Джими.
— Забележително. — рече Спрингфийлд и също млъкна.
Лицето на Греъм беше лишено от израз. Като на затворник с доживотна присъда, помисли си Спрингфийлд и го проследи с поглед, когато Греъм тръгна към вратата.
