Позвъни в участъка и остани съобщение на Спрингфийлд, че сутринта ще започне да обхожда лично района на убийството. Друг изход нямаше. Заспа с помощта на известно количество джин.
На бюрото на Бъди Спрингфийлд лежеше справка за всички телефонни обаждания в негово отсъствие, свързани с убийството на семейство Лийдс. Във вторник в седем сутринта се бяха събрали точно шейсет и три. Най-горното беше подчертано с червено.
В него пишеше, че бирмингамската полиция е открила котка, погребана зад гаража на Джейкъби в кутия за обувки. Между лапите и имало цвете, а тялото и било увито в кърпа за бърсане на чинии. Името и било изписано с детски почерк върху капака на кутията. Нашийник нямала. Капакът бил прикрепен за кутията с несръчно завързан конец. Според медицинската експертиза котката била удушена. Не открили никакви рани по тялото и, макар да я избръснали най-внимателно.
Спрингфийлд почука по зъбите си с рамката на очилата. Забелязали рохкава почва зад гаража и изровили котката с обикновена градинска лопата. Дори им потрябвала метанова проба. Греъм излезе прав.
Старши детективът наплюнчи палец и започна да прехвърля останалите съобщения. Повечето се отнасяха за подозрителни автомобили, забелязани в околността през изтеклата седмица, предимно бегли описания на марките и цветовете им. Четири анонимни обаждания до различни граждани на Атланта съдържаха едно и също послание: „Ще ви подредя, както подредих онези Лийдс“.
Оплакването на Хойт Луис беше някъде по средата на купчината. Спрингфийлд вдигна телефона и набра номера на началника на денонощните патрули.
— Какво ще кажеш за оплакването на инкасатора срещу този Парсънс? Живее на номер четирийсет и осем.
— От снощи наблюдаваме района, шефе. Тази сутрин очаквам резултат.
— Веднага изпрати хора да поразпитат из околността — нареди Спрингфийлд. — Трябват ми сведения от канализацията, градското архитектурно бюро, всички разрешения за строеж на уличката. Ще ме намериш на телефона в колата. — Затвори и набра номера на Уил Греъм. — Уил? След десет минути ме чакай пред хотела, отиваме да се поразходим.
Паркира в началото на уличката точно в осем без четвърт. Двамата с Греъм слязоха от колата и закрачиха по утъпкания от автомобилни гуми чакъл. Слънцето вече припичаше.
— Трябва да си купиш шапка — рече Спрингфийлд, нахлупил под закачлив ъгъл собствената си стара панама.
Мрежестата ограда зад къщата на Лийдс беше закрита от пълзящи растения. Спряха пред електромера, монтиран на електрическия стълб.
— Оттук е имал е възможност да наблюдава цялата задна част на къщата — каза Спрингфийлд.
Само за пет дни тревната площ на Лийдс бе придобила занемарен вид. Сред избуялата трева стърчаха стеблата на див лук. Дворът беше посипан с листа и клонки и на Греъм изведнъж му се прииска да ги събере. Къщата изглеждаше дълбоко заспала, косо падащите лъчи на утринното слънце проблясваха между дърветата с издължени и неестествено контрастни сенки. Застанал до Спрингфийлд на пътечката, Греъм съвсем ясно се видя как наднича през задния прозорец, а после отваря вратата. Странно, но под ярката дневна светлина му беше значително по-трудно да пресъздаде в съзнанието си първите ходове на убиеца. Очите му се спряха върху детската люлка, която леко се поклащаше от ветреца.
— Май тоя ще е Парсънс — обади се Спрингфийлд.
Парсънс беше станал рано и вече ровеше в една от лехите на двора си, разположен през две къщи. Греъм и Спрингфийлд се насочиха към задната му врата и спряха до кофите за боклук. Капаците им бяха вързани за оградата с верига.
Спрингфийлд извади рулетка и измери височината, на която беше монтиран електромерът.
Разполагаше със сведения за всички съседи на Лийдс. За Парсънс знаеше, че е преждевременно пенсиониран пощенски служител, изпратен на почивка по настояване на прекия му началник. Мотивацията била лаконична и ясна — „нарастваща разсеяност“. Сведенията на Спрингфийлд включваха и някои клюки. Според съседите съпругата на Парсънс почти непрекъснато гостувала на сестра си в Мейкън, а синът му не се вестявал никакъв.
— Господин Парсънс! — подвикна Спрингфийлд.
Парсънс опря мотиката си на стената на къщата и се приближи до оградата. Беше обут в сандали и бели чорапи. Пръстите на чорапите бяха оплескани с кал и трева. Лицето му беше ярко розово. Атеросклероза, помисли Греъм. Вече си е взел сутрешното хапче.
— Да?
— Искаме да поговорим с вас, господин Парсънс — рече Спрингфийлд. — Надяваме се да ни помогнете.
— От електроснабдяването ли сте?
— Не. Аз съм Бъди Спрингфийлд от полицейското управление на Атланта.
— Значи идвате за убийството. Вече казах на един ваш колега, че по това време ние с жена ми бяхме в Мейкън.
— Знам, господин Парсънс. Искахме да ви попитаме за електромера. Той…
— Ако онзи инкасатор ви е казал, че съм извършил нещо нередно, той е…
— Не, не, господин Парсънс. Искам да ви питам дали през миналата седмица не сте забелязали някой непознат да се навърта около апарата?
— Не.
— Сигурен ли сте? Казали сте на Хойт Луис, че някой е взел данните от електромера ви преди него.
