— Луис има силен загар, мазна коса и бакенбарди като на кълвач. — Гласът на Парсънс се извиси до фалцет, а думите излитаха от устата му с такава скорост, че почти нищо не се разбираше. — По това разбрах, че не е той! Не беше Луис със сигурност! Този тип беше по-бял, с руса коса. Извъртя се, докато записваше нещо в тефтера, и видях отзад косата му под шапката. Беше рус, подстриган на черта.
Спрингфийлд не помръдна, а когато проговори, в гласа му отново прозвуча неприкрит скептицизъм:
— А лицето му?
— Не зная. Май имаше мустаци…
— Като Луис?
— Луис няма мустаци!
— Електромерът на нивото на очите му ли беше? Или се налагаше да повдигне глава, за да го види?
— Май беше на нивото на очите му.
— Ще го познаете ли, ако го видите пак?
— Не.
— На колко години ви се стори?
— Не беше стар… Не знам.
— Край него да се е мотаело кучето на Лийдс?
— Не.
— Сега разбирам, че не съм бил прав, господин Парсънс — рече Спрингфийлд. — Страшно много ни помогнахте. Ще ви помоля за една последна услуга — да приемете нашия художник, да седнете спокойно с него ей тук на кухненската маса и още веднъж да му разкажете как е изглеждал онзи човек. Явно не е бил Луис.
— Не искам името ми да се появява из вестниците.
— Никой няма да го научи.
Парсънс стана и ги изпрати.
— Дворът ви е направо чудо, господин Парсънс — похвали го Спрингфийлд. — Редно е да спечелите някаква награда.
Парсънс не отвърна. Зачервеното му лице се бе свило в замислена гримаса, очите му бяха все тъй насълзени. Стоеше в торбестите си панталони и омацани сандали и ги гледаше с ярост. Когато двамата излязоха от двора, той сграбчи вилата и яростно започна да разстила тор. Правеше го слепешката, нараняваше цветните стебла, голяма част от хранителната смес пръскаше по тревата.
Спрингфийлд се настани на седалката и включи радиостанцията. Нито една от градските служби не беше пращала свой човек в района в дните преди убийството. Спрингфийлд предаде полученото от Парсънс описание и нареди да изпратят художник.
— Първо да нарисува стълба с електромера и да започне оттам. Ще се наложи да предразположи свидетеля. Нашият художник хич не си пада по домашните визити — обясни на Греъм, докато полицейският форд се включваше в оживения трафик. — Обича да работи пред очите на секретарките, а свидетелят да пристъпва от крак на крак зад рамото му. Полицейският участък не е най-подходящото място за разпит на човек, когото не искаш да плашиш. Мисля да тръгнем от врата на врата веднага щом портретът е готов. Имам чувството, че нещата се пораздвижиха, Уил. Едва доловим полъх, но все пак е нещо, не мислиш ли? Изиграхме стареца, разбира се, но си каза всичко. Сега топката е в нашето поле.
— Ако се окаже наистина човекът, когото търсим, това ще е първият светъл лъч — кимна Греъм. Отвращаваше се от себе си.
— Точно така. Това ще означава, че не върви, накъдето го поведе оная му работа. Има план. Пренощувал е в града. Знаел е точно какво ще прави през следващите дни, имал е конкретни намерения — да уточни мястото, да пречука кучето, а после и семейството. Господи, нима подобно нещо се нарича намерение? — Спрингфийлд помълча и добави: — Това вече е по твоята част.
— Така е, ако изобщо е нечия част.
— Знам, че вече си имал подобен случай. Вчера, като те питах за доктор Лектър, ясно видях, че ти стана неприятно, но ми се налага да ти задам още въпроси.
— Добре.
— Той беше убил девет души, нали?
— За толкова знаем. Други двама оцеляха.
— Какво стана с, тях?
— Единият все още е закачен за респиратор в една балтиморска болница. Другият е в частна психиатрична клиника в Денвър.
— Какво го е подтиквало да върши подобни неща? Що за лудост е това?
Греъм извърна глава към хората по тротоарите. Гласът му прозвуча така, сякаш диктуваше писмо.
— Вършил го е за удоволствие. И сега би се забавлявал по същия начин. Доктор Лектър не е луд в общоприетия смисъл на думата. Вършил е немислими неща просто защото му е било приятно. Същевременно може да действа напълно рационално, стига да поиска.
— Какво е мнението на психиатрите? Какво му е според тях?
— Наричат го социопат. Това е психопатична личност, чието поведение е антиобществено по агресивен начин. Просто не знаят как другояче да го нарекат. Има някои от отличителните белези на онова, което според тях представлява социопатът. Не му е познато чувството за вина, не изпитва угризения на съвестта. Проявявал е като дете първият и най-страшен симптом — садистична жестокост към животните.
Спрингфийлд изръмжа нещо неразбрано.
— Същевременно обаче няма нито един от другите характерни симптоми — продължи монотонно Греъм. — Не е скитник, няма антиобществени прояви. Не е повърхностен, не е дребен използвач, каквито са повечето социопати. Не е и безчувствен. Просто не знаят как да го нарекат. Електроенцефалограмите му показват странни отклонения, но никой не може да каже точно какви.
— А ти как би го нарекъл? — попита Спрингфийлд.
Греъм се поколеба.
— Как би го нарекъл за себе си?
