— Точно така. И крайно време беше. Държа на думите си и Комисията за обществени услуги скоро ще разполага с подробната ми жалба по този въпрос.
— Ясно, сър. Убеден съм, че там ще направят необходимото. А кой взе данните от електромера ви?
— Не беше случаен човек. Мисля, че беше от електроснабдяването.
— Как разбрахте? — Ами, приличаше на инкасатор.
— С какво беше облечен?
— С каквото са облечени всички инкасатори. Някакви кафяви дрехи и шапка.
— Видяхте ли лицето му?
— Не си спомням. Зърнах го от кухненския прозорец. Исках да поговоря с него, но докато си сложа халата и изляза, той вече си беше отишъл.
— С кола ли беше?
— Не си спомням. Но какво става, защо питате?
— Проверяваме всички, които са се навъртали тук миналата седмица. Наистина е важно, господин Парсънс. Затова ви моля да си спомните всичко, дори най-дребната подробност.
— Значи е във връзка с убийството. Все още не сте арестували никого, нали?
— Не сме.
— Снощи наблюдавах, улицата и установих, че по нея цели петнайсет минути не мина никаква патрулна кола! Това, което стана с Лийдс, е наистина ужасно! Жена ми не е на себе си, а аз се питам кой ли ще е този луд, дето ще купи къщата им. Вчера гледах, че около нея се навъртат разни негри. На няколко пъти се оплаквах от децата на Лийдс, знаете… Но сега си мисля, че не бяха лоши деца. Разбира се, той не се вслуша в съветите, които му давах за зелената площ. От Министерството на земеделието изпращат безплатно някои наистина полезни брошури за борбата с някои досадни плевели. Накрая взех, че му ги пуснах в кутията. Миризмата на дивия лук направо ме задушаваше, особено след окосяване.
— Господин Парсънс, кога точно видяхте човека край електромера си? — прекъсна го Спрингфийлд.
— Не съм сигурен, опитвам да си спомня…
— Горе-долу по кое време на деня? Сутрин, следобед, вечер?
— Зная на какво се дели денят, не е нужно да изброявате! Май беше следобед… Не помня.
Спрингфийлд потърка врата си.
— Моля да ме извините, господин Парсънс, но по този въпрос трябва да имам пълна яснота. Бихте ли ни завели в кухнята да ни покажете откъде точно сте го видели?
— Покажете ми служебните си документи. И двамата.
В къщата цареше сумрак и тишина. Полирани повърхности, застоял въздух. Подредено като в аптека. Отчаяният порядък на възрастна двойка, която съзнава, че животът започва да им се изплъзва.
Греъм предпочиташе да бе останал навън. Беше убеден, че чекмеджетата на скриновете са пълни със сребърни прибори, излъскани до блясък, но със засъхнали яйца между зъбците на вилиците.
Престани. Сега най-важното е да изцедим докрай стария глупав!
От прозореца над кухненския умивалник се виждаше добре целият заден двор.
— Ето, оттук го видях — махна с ръка Парсънс. — Доволни ли сте? Оттук се вижда всичко. Не съм разговарял с него, не помня как изглеждаше. А сега ще ви помоля да ме извините, ако това е всичко. Имам много работа.
Греъм проговори за пръв път от началото на срещата.
— Казахте, че сте отишли да си облечете халата, а когато сте се върнали, той вече си бил отишъл, нали? — попита той. — Значи не сте бил облечен, господин Парсънс.
— Точно така.
— Следобед? Неразположен ли бяхте?
— В собствения си дом мога да правя, каквото си искам! Мога да се костюмирам като кенгуру, стига да ми доставя удоволствие! Защо не търсите убиеца, а се занимавате с мен? Вероятно защото тук е прохладно, а?
— Доколкото знам, вие сте пенсионер, господин Парсънс. И съвсем не е важно дали всеки ден сте облечен, нали? Аз мисля, че понякога изобщо не си правите труда да си слагате дрехите… Прав ли съм?
По слепоочията на Парсънс се издуха малки венички.
— Това, че съм пенсионер, съвсем не означава, че не се обличам и нищо не правя! — сопна се той. — Просто ми стана топло и влязох да взема един душ. Здравата бях поработил. Торих около дърветата и до следобеда бях отхвърлил повече работа, отколкото вие двамата ще свършите за цял ден!
— Какво правехте?
— Торих.
— В кой ден от седмицата торите?
— В петък. Това беше миналия петък. Сутринта ми докараха тор, много тор, и аз трябваше… Трябваше да го разпръсна до следобеда. В разсадника ще ви кажат колко точно са ми пратили.
— Стана ви горещо и влязохте да вземете душ, така ли? Тогава какво сте правили в кухнята?
— Приготвих си чай с лед.
— Но хладилникът е ей там, далеч от прозореца.
Парсънс премести поглед от прозореца към хладилника и объркано замълча. Очите му станаха мътни като на рибите по пазарските сергии към края на деня. Сетне изведнъж се изпълниха с тържествуващ блясък и той пристъпи към шкафа до умивалника.
— Ей тук бях застанал! Видях го тъкмо като вземах захарина. Това е. А сега, ако сте приключили с навирането на носа си в чуждите…
— Според мен е видял Хойт Луис — подметна Греъм.
— И аз мисля така — кимна Спрингфийлд.
— Не беше Хойт Луис, не беше той! — извика Парсънс и очите му се изпълниха със сълзи.
— Откъде сте толкова сигурен? — попита Спрингфийлд. — Като нищо може да е бил Хойт Луис, а вие сте помислили…
