Греъм имаше сериозни проблеми с вкуса. Често се улавяше, че мислите му са напълно безвкусни, че в съзнанието му липсват ясните разграничителни линии. Видяното и наученото в пряката работа се смесваше с всичко останало, а получените комбинации понякога бяха наистина непоносими. Не можа да се научи да ги предвижда, нито пък да ги потиска или блокира. Притежаваше твърде силно развито чувство за достойнство и справедливост, което постоянно се сблъскваше с фантазиите му и смущаваше съня му. Изпитваше искрено съжаление, че вътре в главата му няма прегради, които да съхраняват онова, което обича и уважава. Виденията го връхлитаха със скоростта на мълния, докато преценките му пълзяха бавно, като прочит на непознат текст. Именно затова никога не успяваха първи да насочат мисленето му.
Самият той приемаше начина си за мислене си като нещо необичайно, но все пак полезно — например като стол, направен от еленови рога. В това отношение беше безсилен и нищо не можеше да направи.
Изгаси осветлението в къщата и излезе през кухненската врата. Лъчът на фенерчето му освети велосипед и нещо като кучешка колиба в отдалечения ъгъл на двора. Истинската кучешка къщичка откри по-нататък, а до стълбата се търкаляше празна паничка.
Всички улики сочеха, че семейство Лийдс е било изненадано в съня си.
Греъм притисна фенерчето с брада към гърдите си и надраска в бележника си въпроса до Крофорд, който го смущаваше: „Къде се е дянало кучето, Джак?“
После се качи в колата и се прибра в хотела. Шофираше с усилие на волята, въпреки че в ранното утро улиците на града бяха почти пусти. Главата продължаваше да го боли и това го накара да се оглежда за денонощна аптека.
Откри я на Пийчтрий. До вратата дремеше мърляв пазач. Аптекарят в лекьосано сако и пърхут по яката му продаде опаковка аспирин. Греъм питаеше инстинктивна неприязън към млади аптекари. Бяха самодоволни и мазни типове, които у дома си положително изглеждат още по-зле.
— Друго? — попита онзи, а пръстите му очаквателно щръкнаха над клавишите на касовия апарат. — Ще искате ли друго?
Бюрото на ФБР в Атланта му беше резервирало стая в един нелеп на вид хотел, близо до Пийчтрий — модерния градски център. Изцяло остъклените асансьорни шахти, плъзнали по стената на сградата като отровни бурени, би трябвало да убедят посетителя, че действително е попаднал в съвременен град.
Греъм влезе в асансьора заедно с двама веселяци, участници в някакъв конгрес, които имаха на реверите табелки с отпечатани имена и по един жизнерадостен поздрав „здрасти“. Бяха се уловили за перилата и зяпаха надолу към бавно отдалечаващото се фоайе.
— Глей, глей — обади де по-едрият. — Там до рецепцията. Уилма и другите таман пристигат… Страшно парче е, да я вземат мътните!
— Ще я шибам, докато и шурне кръв от носа! — изложи становището си другият.
В ушите му заглъхна. Асансьорът спря и вратата се отвори.
— Май сме дотук — рече по-едрият, олюля се и тръгна да излиза.
— Едноокият води слепците — каза вторият и го последва.
Греъм пъхна картонената папка в гардероба, после я извади и реши да я сложи в някое чекмедже, за да не я вижда. Повръщаше му се от оцъклените мъртъвци. Прииска му се да позвъни на Моли, но съзнаваше, че още е рано.
В осем трябваше да е в полицейското управление на Атланта. Едва ли ще им каже нещо ново. По-добре да си легна, реши той. Главата му кънтеше като пренаселена къща, в която се водеха разгорещени спорове, а в дъното на коридора сякаш се биеха. Чувстваше се празен и изтощен. Взе чашата от поставката в банята, сипа си два пръста уиски и отиде да си легне. Тъмнината се стовари отгоре му с цялата си тежест. Стана, запали лампата в банята и пак легна. Представи се, че там е Моли и реши косите си.
В ушите му кънтяха редове от протоколите за аутопсия, четени от собствения му глас: „… изпражненията носят следи от… Остатъци от талк в долната част на десния крак… Фрактура на среднолицевата кост вследствие удар с остро парче от огледало…“ До този момент не беше чел на глас нито един от протоколите.
Опита се да си представи плажа на Шугарлоуф, долови шепота на вълните. Пред очите му изплува работната маса, на която двамата с Уили майсторяха котва за водния часовник. Изтананика под нос „Уиски Ривър“, после направи опит да си припомни целия текст на „Черен планински камък“. Любимите песни на Моли. Китарата на Док Уотсън звучеше добре, макар че както винаги се губеше сред акомпанимента на цигулката. После пред очите му отново изплува Моли, заела се да го учи да танцува с дървени обувки отзад в дворчето. Тялото и ритмично се поклащаше… Най-сетне задряма.
Събуди се след час, потен и настръхнал. Струваше му се, че на възглавницата до него, неясно очертана от светлината в банята, лежи госпожа Лийдс. Тялото и е изпонасечено и разкъсано, избодените и очи са изцъклени, а кръвта по скулите и ушите и е засъхнала във формата на счупени очила. Нямаше сили да извърне глава към нея. Бавно протегна ръка и пръстите му предпазливо докоснаха чаршафа. Беше сух. В главата му сякаш беше включена алармена инсталация.
