— Е, в това отношение, милейди, както можах да се убедя, ние му бяхме най-близки. Нямахме нито карта, нито ориентири, по които да дирим семейството му. Каза, че му викат мастър Хари, от което личи, че е джентълмен по рождение, както може да се убеди всеки, като го гледа; ала нищичко повече не можах да узная нито за роднините му, нито за родината му, но тъй като говореше английски и го намерихме на английски кораб, логично беше да се предположи, че е англичанче.
— Научихте ли името на кораба? — попита Корсарят, който слушаше внимателно и на лицето му ясно се четеше жив интерес.
— Е, що се отнася до това, ваша милост, навсякъде из страната училищата бяха кът, а в Африка, както ви е известно, не може да се получи кой знае какво образование, тъй че дори и името му да не беше под водата, бая щяхме да се озорим, докато го разчетем. Ала на палубата се търкаляше конско ведро, което за късмет се заклещило между помпите и не било отнесено зад борда, та го взехме със себе си. Та на това ведро беше изписано някакво име и когато ми остана свободно време, накарах Гвинея, който има природна дарба за татуиране, да ми го втрие с барут в кожата на ръката — така най-добре могат да се запечатат тия дребни подробности. Ето, ваша милост ще види какво е направил чернокожият.
Като рече това, Фид най-невъзмутимо съблече куртката си и оголи до лакътя едната от мускулестите си ръце, на която все още ясно личеше синият отпечатък. Макар че буквите бяха копирани много грубо, не беше трудно да се прочетат на кожата думите: „Арк от Линхейвън“.
— Значи така сте разполагали с нишка, по която сте можели веднага да издирите роднините на момчето — забеляза Корсарят, след като разчете буквите.
— Но не излезе така, ваша милост. Вярно, взехме детето със себе си на „Прозерпина“ и нашият добър капитан се впусна с всички платна да дири тия хора, но никой нищо не можа да ни каже за кораб с име „Арк от Линхейвън“ и след година или повече се принудихме да зарежем диренето.
— А не можа ли момчето да даде някакви сведения за близките си? — попита гувернантката.
— Съвсем малко, милейди, защото и за себе си знаеше много малко. Затова престанахме изобщо да се занимаваме с този въпрос и аз, Гвинея, капитанът и всички останали се заловихме да учим момчето. От чернокожия и от мен то усвои морското изкуство и може би известни обноски, а мореплаването и латинския — от капитана, който му беше приятел до момента, когато можеше вече да се грижи само за себе си, което стана няколко години по-късно.
— А колко време прекара мистър Уайлдър на военен кораб? — попита Корсарят небрежно и наглед безразлично.
— Достатъчно дълго, за да научи всичко, което може да се научи там — бе уклончивият отговор.
— И предполагам, че е стигнал до офицерски чин?
— Ако не е стигнал, то само кралят е загубил от това. Но какво виждам там, между бакщага и еринсбакщага? Прилича на платно! Или е просто чайка, която пляска с криле, преди да се вдигне?
— Платно на хоризонта! — извика наблюдателят от върха на мачтата.
— Платно на хоризонта! — повториха от мачтите и палубата: блестящият, макар и далечен предмет, бе забелязан едновременно от десетина зорки очи. Корсарят не можеше да не откликне на този многократен възглас, а Фид се възползва от случая, за да слезе от юта с бързина, която показваше, че това прекъсване е добре дошло за него.
Тогава гувернантката също стана и замислена и тъжна, тръгна да се уедини в каютата си.
Днеска ни готвят бой в морето.
Викът „Платно на хоризонта!“ в слабо посещаваното море, където се намираше Корсарят, накара сърцата на хората му да забият по-бързо. Според сметките на екипажа много седмици бяха напълно пропилени от предводителя им в кроене на невероятни и безплодни планове. Те не можеха да проумеят, че злата съдба бе изтръгнала от ръцете им бристолския търговски кораб; техните груби души знаеха едно: че богатата плячка им се е изплъзнала. Без да вникнат в причините за тази загуба, те бяха решили да излеят яда си върху главата на невинния офицер, определен да поеме кораба, който вече смятаха за свой трофей. И ето че сега най-после им се представяше случай да наваксат загубеното. Непознатият кораб щеше да се срещне с тях в част от океана, където едва ли можеше да очаква помощ, а и пиратите разполагаха с достатъчно време, за да се възползват докрай от успеха си. Всеки на кораба, изглежда, разбираше тези предимства, тъй че когато от мачта до рея и от рея до палуба прозвучаха горните думи, те бяха подети като ободрително ехо от петдесет уста, които заповтаряха тоя вик, докато стигна и до най-далечните кътчета на кораба.
