Самият Корсар беше извънредно доволен от тази нова възможност да се сдобият с трофей. Той отлично съзнаваше, че е нужно някакво блестящо или поне изгодно начинание, за да укроти растящото буйство на своите хора; а от дълъг опит бе научил, че може да дърпа юздите на дисциплината най-здраво в моменти, когато очевидно най-много се налага да проявява голяма смелост и ненадминато умение.
Ето защо отиде при носа, сред хората си, с лице, което вече не се криеше под маска на сдържаност, й заговори с някои от тях, към които се обърна по име и дори не сметна под достойнството си да ги попита какво мислят за далечния кораб. Когато по този заобиколен начин успя да ги убеди, че прощава неотдавнашните им простъпки, той повика Уайлдър, Генерала и един-двама други от старшите офицери на юта, където всички се приготвиха с помощта на пет-шест отлични далекогледа да извършат по-обстойни и по-точни наблюдения.
Много минути минаха във внимателен оглед. Денят беше безоблачен, вятърът — силен, но не бурен, вълните — дълги, равни и ниски, с една дума — всичко във вечно неспокойния океан се съчетаваше така, че не само помагаше на наблюденията им, но и улесняваше ония по-нататъшни маневри, които с всяка минута ставаха не само все по-вероятни, но и все по-необходими.
— Кораб е! — потвърди Корсарят, сваляйки далекогледа си, за да обяви пръв резултата от своето продължително наблюдение.
— Кораб е! — откликна като ехо Генералът, по чието обветрено лице с усилие се мъчеше да просветне лъч на нещо като задоволство.
— Напълно екипиран кораб! — добави трети, който на свой ред свали далекогледа си и отговори на мрачната усмивка на воина.
— Всички тия високи мачти трябва да се крепят на нещо — продължи капитанът. — Под тях има мощен корпус. Но вие не казвате нищо, мистър Уайлдър! Сигурно смятате, че е…
— Голям кораб — отговори нашият авантюрист, чието мълчание съвсем не значеше, че следи с по-малък интерес обекта на своите наблюдения. — Или далекогледът ме мами, или…
— Или какво, сър?
— Виждам само носа му и долните му платна.
— И вие виждате същото като мен. Това е висок кораб, който плава срещу вятъра с всички възможни платна. И иде насам. Долните му платна се вдигнаха за не повече от пет минути.
— И аз мисля така. Но…
— Но какво, сър? Почти не може да има съмнение, че курсът му е на североизток. Щом е толкова любезен, че иска да ни спести труда да го гоним, няма да бързаме. Нека се приближи. Какво мислите за движението на непознатия, Генерале?
— Не е като на военен кораб, но все пак очарователно! Бомбрамселите им напомнят за златни мини.
— И вие ли, джентълмени, смятате, че горните му платна са като у галеон?
— Не е изключено да е такъв — отвърна един от младшите офицери. — Говори се, че испанците често минавали по този път, за да избягват среща с нас, джентълмените, които плаваме с каперско свидетелство.
— Ах, този испанец е богат като принц! Ще му направим добро, ако облекчим златния му товар, иначе ще потъне под неговата тежест, както някога римлянката под тежестта на сабинянските щитове148. По очите ви личи, че не виждате в непознатия такава позлатена красавица, нали, мистър Уайлдър?
— Това е мощен кораб!
— Значи толкова по-вероятно е да носи ценен товар. Вие сте новак в нашия весел занаят, сър, иначе щяхте да знаете, че големината е качество, което много ценим. Ако развяват вимпели, ще ги оставим да размишляват върху поговорката: „Не слагай тигана на огъня, докато рибата е още в морето“; ако ли пък са натоварени с метал, не по-опасен от потоския149, обикновено побягват, след като прекарат няколко часа в нашата компания.
— Непознатият май дава сигнали? — подхвърли бързо Уайлдър.
— Нима е толкова нащрек? Трябва да имат добър наблюдател, за да забележат толкова отдалеч кораб, който стои на място само със стакселите си. Бдителността е безпогрешен признак, че превозват нещо ценно!
Настъпи мълчание, през време на което по примера на Уайлдър всички вдигнаха далекогледите си по посока на непознатия кораб. Изказваха се най-различни мнения: едни твърдяха, а други се съмняваха, че се дават сигнали. Самият Корсар мълчеше, въпреки че продължаваше зорко и непрестанно наблюденията си.
— Изморихме си очите, та погледът ни вече се замъглява — каза той. — А щом зрителните органи отказват да ми служат, използвам по-свежи от моите. Я ела тук, момче — продължи той, обръщайки се към един човек, който се занимаваше с някаква сложна моряшка работа на юта, недалеч от мястото, където се бе събрала групата офицери, — ела тук; кажи ми какво мислиш за кораба, който се вижда на югозапад?
Човекът се оказа Сципион, комуто поради опитността му бе възложено да свърши въпросната работа. Слагайки фуражката си на палубата в знак на уважение, по-дълбоко дори от това, което морякът проявява обикновено към началника си, той вдигна далекогледа с едната си ръка, а с другата закри окото, което в момента не му служеше за нищо полезно. Едва въртящият се насам-натам инструмент се спря на далечния предмет и той го пусна и втренчи в Уайлдър поглед, изпълнен с нещо подобно на тъпо възхищение.
