— Еднообразието на живота ни сега вероятно ще се прекъсне, мистър Уайлдър — подхвана капитанът, като първо се огледа, за да се увери, че са сами. — Аз бях свидетел на вашата храброст и непоколебимост, затова съм уверен, че ако поради някакво нещастие стана неспособен да ръководя съдбата на тия хора, властта ми ще премине в здрави и умели ръце.
— Ако ни сполети такава беда, надявам се, че няма да измамя вашите очаквания.
— Аз ви имам доверие, сър, а когато доблестен човек оказва доверие някому, може да се надява, че няма да злоупотребят с него. Прав ли съм?
— Признавам, че всичко, което говорите, е право.
— Жалко, Уайлдър, че не се познаваме по-отрано. Но каква полза от празни съжаления? Тези ваши приятели имат зорко око, щом толкова бързо забелязаха новите платна!
— Такава наблюдателност е просто присъща на хора като тях. Вие пръв забелязахте по-особените белези, по които се отличава военен кораб.
— И чернокожият с неговите „седемстотин и петдесет тона“. Той беше точен до фут!
— Обикновено невежият е категоричен.
— Много вярно. А сега погледнете непознатия и ми кажете как се движи.
Уайлдър се подчини, зарадван, че се изплъзва от разговор, който го поставяше в неудобно положение. Минаха много минути, преди да свали далекогледа, и през всичкото това време нито думица не се отрони от устата на събеседника му. Ала когато се обърна, за да съобщи резултата от наблюденията си, срещна впит в лицето му поглед, който като че искаше да проникне в душата му. Изчервявайки се силно, сякаш възмутен от проявеното по този начин недоверие, Уайлдър стисна полуразтворените си устни и продължи да мълчи.
— А корабът? — попита сериозно Корсарят.
— Корабът вече показва долните си платна; след още няколко минути ще видим и корпуса му.
— Това е бързоходен кораб! Движи се право към нас.
— А аз не мисля така. Носът му е насочен по към изток.
— Ще трябва да се уверим в това. Вие сте прав — продължи капитанът, след като погледна сам приближаващата се грамада от платна, — напълно сте прав. Те още не са ни забелязали Хей, вие там, при носа! Приберете фокстаксела; ще уравновесим кораба с помощта на рейте. А сега нека се пулят колкото си щат; трябва да имат остро зрение, за да видят тия голи мачти от такова разстояние.
Нашият авантюрист не отговори нищо, само с просто кимане на глава се съгласи с казаното от събеседника му. После двамата закрачиха напред-назад по тясното си място, без обаче да проявяват никаква склонност да подновят разговора.
— Ние сме в изгодно положение и да бягаме, и да се бием — забеляза най-после Корсарят, като направи бегъл оглед на приготовленията, които се вършеха незабележимо от момента, когато офицерите се разотидоха. — А сега трябва да ви призная, Уайлдър: аз се лаская с тайната надежда, че оня дързък глупак развява самохвалното знаме на германеца, който носи английската корона150. Ако не ни достигнат сили, благоразумно ще се откажа от всякакви по-нататъшни опити, но все пак ще си поиграя с него, а излезе ли равностоен противник, ще ви бъде приятно да гледате как свети Георги151 пада във водата, нали?
— Аз пък мислех, че хора с нашата професия предоставят славата на глупците и рядко влизат в бой, ако не ги мами звукът на метал, по-ценен от желязото.
— За такива ни смятат хората, ала лично аз бих предпочел да посрамя надменните поданици на крал Джордж, отколкото да имам властта да отключа неговата съкровищница! Прав ли съм, Генерале? — добави той, когато назованият от него човек се приближи. — Прав ли съм, че няма по-голямо удоволствие от това да гледаш как кралско знаме се влачи във водата?
— Ние ще се бием до победа — отвърна воинът. — Аз съм готов всеки момент да вляза в бой.
— Бърз и решителен като истински воин. А сега ми кажете, Генерале, ако съдбата, случайността или провидението — която и от тези сили да смятате за свой ръководител — ви даде да избирате между различните радости на тоя свят, коя ще ви достави най-голямо удоволствие?
Воинът като че се позамисли.
— Често съм си мислил, че ако бях властелин над всичко на земята, с помощта на десетина от най-храбрите си юнаци щях да разбия вратата на пещерата, в която се е вмъкнал оня син на шивач, когото наричали Аладин152.
— За подобни неща може да мечтае само пират! В такъв случай вълшебните дървета скоро ще останат без плод. Но това би било безславна победа, защото оръжията на противниците ще бъдат заклинания и магии. Нима честта не представлява нищо за вас?
— Хм! През половината от порядъчно дългия си живот съм се бил за чест и накрая, след всички премеждия, съм толкова беден, колкото бях и в началото. Сбогувал съм се аз с честта, но не и с честта да бъда победител. Аз мразя до дън душа поражението, ала винаги съм готов да продам на безценица жалката чест на победата.
— Е, да не говорим повече за това. Каквито и да са подбудите, важното е как служиш. Но какво става? Кой е посмял да вдигне оня брамсел?
