Тогава и „Делфин“ зададе същите въпроси и след като в отговор му бе съобщено името на кралския кръстосвач, командирът на последния отправи покана да бъде посетен, тъй като е по-старши по чин.
Досега всичко бе вървяло, както е общоприето между моряци от една и съща флота. Но положението бързо се развиваше така, че скоро щеше да дойде момент, когато на повечето моряци нямаше да им е лесно да продължават измамата. Ала зоркото око на Уайлдър не забелязваше нито следа от колебание или неувереност в държането на своя началник. От кръстосвача се чуваше биене на барабан — сигнал за „отбой“. Корсарят с пълно хладнокръвие заповяда да се даде и на неговите хора същият сигнал, като че само за пет минути се е възцарило пълно доверие и приятелство между два кораба, които скоро можеха да се вкопчат в смъртоносна схватка, ако единият узнаеше какъв е в действителност другият. Докато продължаваше тази опасна игра и поканата още звучеше в ушите на Уайлдър, Корсарят махна с ръка на помощника си да дойде при него.
— Чухте, че ме канят да посетя по-старши по чин служител на негово величество — каза той, усмихвайки се иронично. — Ще ви бъде ли приятно да ме придружавате?
Изненадата, с която Уайлдър посрещна това смело предложение, беше толкова естествена, че не можеше да се вземе за преструвка.
— Трябва да сте луд, за да поемете такъв риск! — възкликна той, когато се съвзе.
— Ако се страхувате за себе си, мога да тръгна и сам.
— Да се страхувам ли! — повтори младежът и по лицето му се разля ярка руменина, която придаде още по-силен блясък на пламтящите му очи. — Не страхът, капитан Хайдегер, а благоразумието ми подсказва да се крия. Присъствието ми ще издаде тайната на вашия кораб. Вие забравяте, че всички на този кръстосвач ме познават.
— Наистина, забравих тази част от нашия план. Тогава останете, а аз ще отида да използвам лековерието на капитана на негово величество.
Без да дочака отговор, Корсарят заслиза надолу, давайки знак на другаря си да го последва. Достатъчни му бяха няколко минути, за да вчеше прекрасната си руса коса, която придаваше такъв младежки вид и живост на лицето му. Чудноватият неофициален шинел, който носеше обикновено, бе сменен с мундир, съответствуващ на мнимия му чин и служба и скроен така грижливо, според размерите на наистина изящната му фигура, че да му стои добре и дори елегантно; а и цялата му останала премяна бе моментално пригодена към ролята, която бе решил да играе. Едва завърши това преобразяване (а то стана с бързина и сръчност, която показваше голям опит в такава маскировка) и капитанът заяви, че е готов да пристъпи към изпълнението на замисления план.
— Аз съм мамил и по-остри, и по-проницателни очи от тия, които разкрасяват суровото лице на капитан Бигнъл — забеляза той хладнокръвно, извръщайки погледа си от огледалото към лицето на своя помощник.
— Значи вие го познавате?
— Мистър Уайлдър, моят занаят изисква да зная много неща, които други пренебрегват. А това приключение, което, съдейки по изражението ви, смятате за обречено на провал, не е твърде лесно. Убеден съм, че нито един офицер или матрос на борда на „Стрела“ не е виждал кораба, чието име реших да присвоя. Той толкова отскоро е слязъл от стапелите159, че не е изложен на никакъв риск. Следователно малка е вероятността аз в новата си дегизировка да бъда принуден да призная, че се познавам с някого от офицерите му; защото, както ви е известно, много години са минали, откакто вашият бивш кораб е бил в Европа; а ако прегледате тези документи, ще видите, че аз съм облагодетелствуван смъртен, син на лорд, и за времето, откакто този кораб е напуснал родината, не само съм се издигнал по чин, но и съм възмъжал.
— Това са наистина благоприятни обстоятелства, които не съм имал прозорливостта да забележа. Но защо изобщо да се излагаме на риск?
— Защо ли! Може би имам таен план да узная дали трофеят ще изкупи загубите, които ще понесем при неговото залавяне… или може би това е само моя прищявка. Такова приключение е страшно интересно и вълнуващо!
— И страшно опасно.
— За мен няма значение какво ще ни струват такива удоволствия, Уайлдър — добави Корсарят, обръщайки се към него, и в погледа му се четеше искрено и учтиво доверие. — Аз ви поверявам живота и честта си, защото би било безчестие да изменя на интересите на моя екипаж.
— А аз ще оправдая това доверие — отвърна нашият авантюрист с толкова глух и задавен глас, че думите почти не се разбираха.
За миг Корсарят се взря внимателно в лицето на събеседника си, после се усмихна, сякаш приемаше обещанието му, махна с ръка за сбогом, обърна се и понечи да излезе от каютата. Но в този момент блуждаещият му поглед забеляза трети човек. Слагайки леко ръка върху рамото на момчето, което с тялото си някак дръзко бе препречило пътя му, той попита малко строго:
— Родрик, какво се готвиш да правиш?
— Да последвам господаря си с лодката.
— Момче, аз нямам нужда от твоите услуги.
— Напоследък рядко се нуждаете от тях.
— Защо да излагам излишно на риск още един живот, когато ще бъде съвсем безполезно?
