— Като рискувате собствения си живот, вие излагате на риск и всичко, което аз имам.
Този отговор бе произнесен с толкова смирен и пресеклив глас, че треперливите му и почти сподавени звуци стигнаха само до ушите на този, за когото бяха предназначени.
Известно време Корсарят не отвърна нищо. Ръката му продължаваше да лежи върху рамото на момчето, чието трепкащо лице разчиташе ясно, защото понякога окото е способно да прониква в тайните на сърцето.
— Родрик — каза той с по-мек и по-благ тон, — твоята съдба е свързана с моята; ние ще вървим заедно.
Прокарвайки бързо ръка по челото си, своенравният предводител се заизкачва по стълбата, придружен от момчето, а след тях тръгна и този, на чиято вярност разчиташе толкова много. Корсарят крачеше по палубата с твърда стъпка и се държеше така спокойно, като че не съзнаваше колко опасно е неговото начинание. Очите му пробягваха с моряшка загриженост от платно на платно; нито едно въже, нито една рея не се изплъзна от зорките погледи, които хвърляше около себе си, преди да стигне до перилата. Най-после се заспуща към лодката, която го чакаше по негово нареждане. В този момент за пръв път по решителното му лице премина сянка на съмнение и колебание. За миг кракът му се задържа на стълбата.
— Дейвис — обърна се той строго към човека, който, както знаеше от опит, беше способен на предателство, — слез от лодката. Пратете ми на негово място оня мърморко — командира на бака. Такъв дързък бъбривец обикновено умее да мълчи, когато трябва.
Размяната стана моментално, защото никой тук не бе посмял досега да оспори заповед, изречена с такъв властен тон. След това Корсарят потъна в дълбоко, напрегнато размишление; после от лицето му изчезна всякаква сянка на тревога. В погледа му се четеше пълна, непоколебима увереност, когато добави:
— Уайлдър, сбогом! Оставям ви капитан на екипажа ми и господар на съдбата ми; уверен съм, че и едното, и другото поверявам в достойни ръце.
Без да дочака отговор, сякаш презираше безсмислената помпозност на празните уверения, той се спусна бързо в лодката, която в следващия миг се понесе смело към кралския кръстосвач. Краткото време между потеглянето на авантюристите и приближаването им до вражеския кораб беше изпълнено със силно и всепоглъщащо напрежение за всички, останали зад тях. Обаче най-заинтересуваният от тези събития човек не проявяваше ни най-малко безпокойството, което потискаше така силно съратниците му. Посрещнат с дължимите на мнимия му ранг почести, той се качи на борда на своя неприятел с такова самообладание и спокойствие, че хора, склонни да сметнат всичко това за напълно искрено, лесно биха се подлъгали и изтълкували държането му като проява на галантност и достойнство от страна на човек с високо звание и знатен произход. Почтеният ветеран, за когото командуваният от него кораб представляваше мизерна награда за дългата му и трудна служба, го посрещна радушно, като мъж и моряк. Веднага след размяната на обичайните поздрави той заведе госта си в своята каюта.
— Настанете се както ви е удобно, капитан Хауард — каза без много-много церемонии старият моряк, сядайки така непринудено, както бе поканил колегата си да последва неговия пример. — Джентълмен с вашите необикновени качества сигурно няма да иска да си губи времето в празни приказки, макар че сте толкова млад… твърде млад за високия пост, който добрата съдба ви е поверила!
— Напротив, уверявам ви, че започвам да се чувствувам много стар — отговори Корсарят, заставайки спокойно от другата страна на масата, за да може от време на време да поглежда малко недоволния си домакин в очите. — Представете си, сър, утре ще навърша двайсет и три години, ако оцелея през днешния ден!
— А аз ви давах повече, млади господине, но Лондон състарява човешкото лице така бързо, както и екваторът.
— Много правилно казвате, сър. От всички места за плаване да ме пази бог от Сейнт Джеймс160! Уверявам ви, Бигнъл, тази служба би изхабила дори човек с желязно здраве. Имаше моменти, когато искрено си мислех, че ще умра като нищожен, жалък простосмъртен — лейтенант!
— Болестта ви трябва да е била скоротечна туберкулоза! — промърмори старият моряк. — Но накрая са ви дали прекрасен кораб, капитан Хауард.
— Поносим, Бигнъл, но ужасно малък. Казах на баща си, че ако първият лорд на Адмиралтейството не обнови час по-скоро флотата ни, като построи по-удобни кораби, тя ще попадне в ръце на простаци. Не намирате ли, че клатенето на тия еднопалубни кораби е отвратително, Бигнъл?
— Когато човек сее клатил четиридесет и пет години, капитан Хауард — отвърна домакинът му, приглаждайки прошарените си коси по липса на друг начин да потисне раздразнението си, — все едно му е дали неговият кораб подскача с един фут повече или с един фут по-малко.
— Ах, това се казва философско спокойствие, но то не е твърде по вкуса ми. След сегашното ми плаване обаче сигурно ще получа повишение и тогава ще направя постъпки чрез влиятелни хора да ми дадат стражев кораб по Темза; нали знаете, Бигнъл, всичко днес става с връзки!
