— Ще направя, каквото мога за Флъш Барнет — каза Талия. — Но не от страх, че ще ме предадеш в съда, където сигурно се чувстваш като у дома си, а защото бедният малък нещастник наистина не е виновен за убийството.
Мис Макрой преглътна описанието на любовника си.
— Ще поговоря с Йейл утре сутринта. Не знам дали ще успея да помогна, но ако ми даде възможност, ще се опитам да проведа с него един откровен разговор.
— Благодаря ти — каза малко по-любезно мис Макрой и продължи простодушно да се възхищава на апартамента.
Талия я развеждаше по стаите.
— Какво е това?
— Кухнята — каза Талия, но не направи опит да отвори вратата. Момичето я изгледа подозрително.
— Имаш ли си приятел? — попита то, и преди Талия да успее да го спре, натисна дръжката и влезе.
Кухнята беше малко и празно помещение. Лампата светеше и това подсказа на мис Макрой, че домакинята е била тук, преди да й отвори.
Талия се канеше да се разсмее на явното разочарование, изписано по лицето на Мили Макрой, но изведнъж усмивката й застина. Тя видя момичето да приближава умивалника и да взема оттам едно шишенце.
— Какво е това? — попита Макрой и прочете етикета.
Шишенцето беше наполовина пълно с безцветна течност, но тя не си направи труд да махне тапата, защото етикетът подсказваше всичко, което искаше да знае.
— Хлороформ и етер — прочете Мили, гледайки втренчено жената пред себе си. — За какво ти е трябвал хлороформът?
Талия загуби самообладание за няколко секунди, но после се засмя.
— Знаеш ли, когато си мисля за бедния Флъш Барнет, който лежи в Брикстънския затвор, изпитвам нужда да вдъхна нещо, за да се разсея.
— Ти си лош човек, Талия Дръмънд. Някой ден те ще те събудят в осем часа сутринта и ще те попитат какво имаш да предадеш последно на приятелите си.
— А аз ще им отвърна — каза подигравателно Талия, — погребете ме до Флъш Барнет, прочутия мошеник.
На идване към Мерил Боунд роуд, Мили Макрой не беше подготвила достоен отговор и сега с раздразнение установи, че след целия разговор Талия Дръмънд на практика не беше обещала нищо.
Джек Бирдмор научи за ареста на Брабазон и отиде веднага в полицията, за да се срещне с мистър Пар.
Там откри, че добрият джентълмен се беше прибрал вкъщи.
— Ако е нещо важно, мистър Бирдмор, можете да го потърсите у дома му на Стамфорд авеню — посъветва го дежурният полицай.
Освен естествения си интерес към Червения кръг и всичко свързано с него, Джек нямаше друга причина за среща с инспектора, още повече че Дерик Йейл му бе казал по телефона всичко известно или по-скоро всичко, което имаше право да знае.
— Пар смята, че този арест може да доведе до важни разкрития — каза младежът. — Не познавам Брабазон, но утре сутринта ще отида при него с инспектора.
Джек очевидно нямаше шансове да открие и Йейл, който бе намекнал, че ще ходи на театър тази вечер и затова се отправи към къщи. Беше отпратил колата, тъй като чувстваше нужда да изразходи малко енергия. Докато пресичаше тъмния парк, за да съкрати пътя си, той се чудеше какъв ли личен живот може да има човек като Пар. Инспекторът никога не говореше за семейството си и животът му извън полицията беше почти толкова загадъчен, колкото историята, която се опитваше да разкрие.
— Къде ли се намира Стамфорд авеню? — чудеше се Джек, достигнал до едно пусто място в парка. Изведнъж му се стори, че някой ходи след него и се обърна. Не беше нервен и рядко звукът от нечии стъпки можеше така да го развълнува, че да го накара да се обърне. На това място пътеката минаваше през гъст храсталак от рододендрони. Нямаше никой. Джек ускори крачката.
Не чу повече стъпки, но встрани му се стори, че вижда човек да ходи по тревата край пътеката. Когато спреше, другият спираше също. Чудеше се какво да направи. Ако го предизвикаше, непознатият можеше да го постави в неочаквана ситуация. Нямаше законно основание да забрани на един почтен гражданин да се разхожда нощем в парка, а колкото до другото, защо да не върви зад него, щом е на прилично разстояние.
Изведнъж той видя пред себе си бавно разхождаща се фигура и безпогрешно разпозна тежката походка на полицая.
За своя изненада почувства облекчение и когато се обърна, видя, че преследвачът беше изчезнал. Опита се да си припомни случката. В едно беше сигурен: който и да е бил преследвачът му, той имаше дребен ръст. Първоначално Джек помисли, че е било момче, най-вероятно някой беден уличен просяк, който не е събрал кураж да измоли пари за едно преспиване. Отдъхна си едва, когато излезе от парка и стъпи на добре осветената улица.
— За Стамфорд авеню ли питате, сър? — осведоми се полицаят. — Онзи автобус там ще ви свърши работа, а ако искате за не повече от десет минути, можете да хванете такси.
Джек постоя известно време преди да повика такси. Мистър Пар с право ще се подразни от това неочаквано посещение в дома му, а и той самият нямаше никакво оправдание. Най-накрая се реши и спря едно такси. Няколко минути по-късно пред вратата на инспектора отново изпита същите угризения. Посрещна го самият Пар.
