Старецът вече не е възрастен. И танцува. Бавен валс, а тя е опряла буза до врата му. Танцували са дълго време, изпотени са и кожата й е толкова гореща, че пари до неговата. Усеща как тя се усмихва. Иска му се този танц да не свършва. Просто да я прегръща, докато къщата изгори до основи, до зори, докато отворят очи и видят, че вече са на друго място.
Тя прошепва нещо, но музиката е твърде силна.
— Какво? — пита той и се навежда. Тя доближава устните си до ухото му.
— Събуди се — казва тя.
Той отвори очи. Премига няколко пъти в мрака, преди да види как дъхът му виси вкочанен и бял във въздуха пред него. Не е чул шума при идването на колата. Обърна се, изпъшка тихо и се опита да измъкне ръката изпод тялото си. Събуди го тракащият звук от гаражната порта. Чу как колата рязко потегли и видя как мракът в гаража погълна синьото волво. Почувства дясната си ръка изтръпнала. След няколко секунди мъжът ще излезе, ще застане на осветеното място, ще затвори вратата на гаража и после… ще бъде твърде късно.
Старецът отчаяно се засуети с ципа на спалния чувал, извади лявата си ръка, адреналинът нахлу в кръвта му, но сънят все още не бе изчезнал подобно на слой памук, заглушаващ всички звуци, и му пречеше да вижда ясно. Чу как вратата на колата се затвори с трясък.
Успя да извади от чувала и двете си ръце, а за щастие звездите по безоблачното небе му осигуряваха достатъчно светлина, за да намери лесно пушката и да я нагласи. Бързо, бързо! Опря буза до студения приклад. Погледна през оптическия мерник. Премига, не виждаше нищо. С треперещи пръсти отвърза парцала около мерника, за да не се натрупа скреж по лещата му. Така! Пак опря буза до приклада. А сега какво?
Гаражът не беше на фокус, вероятно погрешно е нагласил обектива за промяната на фокусното разстояние. Чу как вратата на гаража се затвори. Завъртя обектива — мъжът долу вече попадна във фокуса. Висок, широкоплещест мъж в черно вълнено палто. Стоеше с гръб. Старецът премига два пъти. Сънят все още се стелеше пред очите му, подобно на лека мъгла.
Изчакваше мъжът да бе обърне, за да е сто процента сигурен, че е същият човек. Пръстът му се уви около спусъка, внимателно го подръпна. Щеше да бъде по-лесно с оръжие, с което се е упражнявал години наред, тогава щеше да носи пусковия механизъм на оръжието в кръвта си и всичките му движения щяха да бъдат автоматизирани. Съсредоточи се върху дишането си. Не е трудно да убиеш човек. Не и ако си се упражнявал. В началото на битката при Гетисбърг през 1863 година94 две роти с новобранци стояли на разстояние петдесет метра една от друга и произвеждали изстрел след изстрел, без да улучат някого — не защото били лоши стрелци, а защото всеки стрелял над главите на врага. Чисто и просто не били преодолели психическата бариера, каквато представлява убийството на човек. Но щом веднъж са го сторили…
Мъжът пред гаража се обърна. През оптическия мерник изглеждаше, че гледа точно към стареца. Беше същият, нямаше съмнение. Горната част на тялото му изпълваше почти целия кръст на мерника. Мъглата в главата на стареца се разсейваше. Затаи дъх и дръпна спусъка бавно и спокойно. Трябваше да улучи при първия изстрел, защото извън светлия кръг до гаража бе тъмно като в рог. Времето сякаш спря. Бернт Бранхауг беше мъртвец. Мозъкът на стареца вече работеше безотказно.
Точно затова усещането, че е сгрешал, изпревари за частица от секундата осъзнаването на грешката. Спусъкът не помръдна. Старият усили натиска, но така и не успя да дръпне спусъка. Предпазителят. Старецът знаеше, че вече е твърде късно. Напипа предпазителя с палец, вдигна го, после се втренчи през мерника в празното осветено място. Бранхауг бе изчезнал на път към входната врата от другата страна на къщата, откъм пътя.
Старецът замижа. Сърцето му биеше като чук под ребрата му. Изпусна въздуха от наболяващите го дробове. Бе заспал. Пак замижа. Всичко около него сякаш се размиваше в мъгла. Предаде каузата. Удари с голия си юмрук по земята. Едва когато първата топла сълза падна върху опаката страна на ръката му, той разбра, че плаче.
Хари се събуди.
Отне му секунда да осъзнае къде се намира. След като вчера следобед се прибра в апартамента, първо си помисли, че ще бъде невъзможно да спи тук. Само една тънка стена и обикновено стъкло делеше спалнята от оживеното шосе отвън. Но щом магазинът „ИКА“ от отсрещната страна на пътя затвори вечерта, мястото се превърна в пълно мъртвило. Почти не минаваха коли, а хората сякаш се изпариха.
