На небето се показа бледа луна. Погледна часовника. Седем и половина. Скоро ще стане съвсем тъмно и ще му се наложи да чака до утре. Това означаваше да прекара цяла нощ в импровизираното си скривалище. Огледа конструкцията, която си направи. Състоеше се от два клона във формата на латинската буква Y: забити в земята, те стърчаха на половин метър над склона; между тях, в празното място на Y, минаваше отсечен клон от бял бор. После отсече три дълги клона и ги сложи на склона, подпрени на клона от бял бор. Отгоре хвърли наръч елови клонки. Така се сдоби с примитивна колиба — хем му служеше като заслон от дъжда, хем задържаше топлината, хем го скриваше от погледите на туристи, ако някой неочаквано се отклони от пътеката. Отне му по-малко от час да я стъкми.
Вероятността да го забележат от пътя или от някоя съседска къща му се струваше минимална. Въпросният човек трябва да притежава необикновено остро зрение, за да успее да види скривалището му между стволовете на дърветата в гъстата иглолистна гора на почти триста метра разстояние. За всеки случай покри целия отвор със съчки и уви цевта на пушката с парцали, та ниското следобедно слънце да не се отразява в стоманата.
Погледна часовника си. Къде, по дяволите, се губи този човек?
Бернт Бранхауг повъртя чашата в ръката си и още веднъж погледна часовника. Къде, по дяволите, се губи тази жена?
Разбраха се за осем часа, а сега вече е почти осем и четвърт. Гаврътна питието и си наля ново от бутилката уиски, която му донесоха от рецепцията. „Джеймсън“. Единственото хубаво нещо, идвало някога от Ирландия. Наля си пак. Днес денят бе отвратителен. Заради заглавието в „Дагбладе“ телефонът не спря да звъни. Много хора наистина го подкрепиха, но накрая той се обади на редактора на новините в „Дагбладе“, негов стар приятел от студентските години, и направо му каза, че е бил цитиран некоректно. Стигна се дотам да им обещае поверителна информация за гафовете на вътрешния министър на последната среща на Европейското икономическо пространство. Редакторът помоли за време да помисли. След един час се обади.
Наташа — оказа се — била нова в занаята и признала, че може и да е разбрала Бранхауг погрешно. Нямало да правят официално опровержение, но нямало и да продължат да нищят случая. Останките от достойнството му бяха спасени.
Бранхауг отпи голяма глътка, завъртя уискито в уста, усети грубия му и същевременно мек аромат в носната си кухина. Огледа се. Колко ли нощи е прекарал тук? Колко ли пъти се е събуждал в прекалено мекото легло с огромни размери с леко главоболие, след като предната вечер е прекалил с питиетата? И е молил жената до себе си, ако тя все още е била там, да слезе с асансьора до залата за закуска на втория етаж и оттам — пеш до рецепцията, та да изглежда все едно идва от работна закуска, а не от стаите за гости. Само за всеки случай.
Наля си още от питието.
С Ракел щеше да е по-различно. Няма да я праща до залата за закуска.
На вратата се почука леко. Той стана, хвърли за последно поглед към рядко оригиналната кувертюра на леглото в жълто и златисто, усети лек пристъп на тревога, но го пропъди на мига и извървя четирите крачки до вратата. Огледа се в огледалото в преддверието, прокара език по белите си предни зъби, навлажни показалеца си и оправи с него веждите си. После отвори вратата.
Тя стоеше облегната на стената с разкопчано палто. Под него носеше червена вълнена рокля. Бе я помолил да си облече нещо в червено. Клепачите й бяха натежали и тя се усмихваше леко и иронично. Бранхауг се изненада — не беше я виждал такава преди. Сякаш бе пила алкохол или взела някакви хапчета — очите й го гледаха безизразно и той едва позна гласа й, когато тя промърмори нещо в смисъл, че почти се е изгубила. Хвана я под ръка, но тя се отскубна, затова той я поведе към стаята, сложил длан на талията й. Тя се отпусна тежко на канапето.
— Питие? — попита той.
— Естествено — отвърна носово тя. — Или може би предпочиташ да се съблека веднага?
Бранхауг й наля уиски, без да отговори. Разбираше какво се опитва да постигне тя. Но ако тя се надява да му развали удоволствието, като се преструва на купена, то много се заблуждава. Е, да, би предпочел тя да влезе в ролята, която играеха завоеванията му от Външно министерство — невинно момиче, паднало в плен на неустоимия чар на шефа и на неговата уверена, мъжествена чувственост. По-важно е, че ще изпълни желанията му. Той е твърде стар, за да вярва в романтичните подбуди на хората. Отличава ги единствено целта: власт, кариера или родителски права върху сина.
Никога не се измъчваше от мисълта, че жените се оставяха да ги заслепи именно шефът. Защото и той бе такъв. Той бе Бернт Бранхауг, съветник във Външно министерство. Мамка му, та той посвети целия си живот на тази кауза. Нещата не се променят, ако Ракел се е дрогирала и се предлага като курва.
— Съжалявам, но трябва да спя с теб — той пусна две бучки лед в чашата й. — Като ме опознаеш ще разбереш всичко по-добре. Но нека все пак ти дам един вид урок, та да добиеш представа как съм устроен.
Подаде й чашата.
