— Едни мъже минават през живота на четири крака с нос, забит в земята, и се задоволяват с трохите. Другите се изправяме на два крака, отиваме до масата и намираме мястото, което ни се полага по право. Ние сме малцинство, защото изборът ни на житейска стратегия изисква понякога да сме брутални, а тази бруталност налага необходимост да проявяваме решителност и да се откъснем от нашето социалдемократично, егалитарно възпитание. Но между тази възможност и пълзенето аз предпочитам да скъсам с тесногръдия морал, негоден да направи отделни действия перспективни.
Тя не отговори, само пресуша питието.
— Хуле никога не е представлявал проблем за теб — подхвърли тя. — Двамата сме просто добри приятели.
— Лъжеш, струва ми се — погледна я той и колебливо напълни подадената му в чаша. — А аз не искам да те деля с друг. Не ме разбирай погрешно: когато поставих условието да преустановиш контактите с Хуле, това не бе свързано толкова с проява на ревност; свързано е с принципите ми за чистоплътност. Независимо от всичко, малко престой в Швеция или там, където го изпрати Майрик, няма да му навреди.
Бранхауг се изсмя.
— Защо ме гледаш така, Ракел? Не съм крал Давид, а Хуле не е… как каза, че му беше името на онзи, дето по заповед на крал Давид генералите изпратили на предната бойна линия?
— Урия — измърмори тя.
— Точно така. Той е умрял на фронта, нали?
— Иначе историята нямаше да бъде хубава — каза тя с устни в чашата.
— Чудесно. Но тук никой няма да умира. И ако не ме лъже паметта, крал Давид и Витсавее са живели относително щастливо след това.
Бранхауг седна до нея на канапето и повдигна с пръст брадичката й.
— Я ми кажи, Ракел, как така знаеш толкова много неща за Библията?
— Добро възпитание — тя се отскубна и си съблече роклята през главата. Той преглътна с усилие и я заразглежда. Беше прекрасна. В бяло бельо. Изрично я помоли да облече бяло бельо. Подчертаваше златистия й загар. По нищо не личеше, че е раждала. Но фактът, че е родила дете, че е доказано плодовита, че е хранила сина си от своята гръд, я правеше само още по-привлекателна в очите на Бернт Бранхауг. Тя беше съвършена.
— За никъде не бързаме — сложи ръка на коляното й той. Лицето й не издаваше нищо, но усети как тя се вцепени.
— Прави каквото искаш — повдигна рамене тя.
— Не искаш ли първо да видиш писмото?
Той посочи с глава към масата, където лежеше кафяв плик с печата на руския посланик. В краткото си писмо посланик Владимир Александров съобщаваше на Ракел Фауке, че руските власти я молят да не взима под внимание по-рано изпратената й призовка за процеса за родителските права над Олег Фауке Госев. Целият случай е отложен за неопределено време заради многото дела в руските съдилища. Не беше лесно. Наложи се Бранхауг да напомни на Александров за няколкото услуги, които руският посланик му дължеше. И освен това да му обещае още няколко жеста. Някои от тях се движеха по самия ръб на правомощията, с които разполагаше норвежки шеф във Външно министерство.
— Разчитам на думата ти — кимна тя. — Може ли да приключваме?
Почти не мигна, когато ръката му докосна бузата й, но главата й се клатеше като на парцалена кукла.
Бранхауг потърка ръката си, докато я наблюдаваше замислено.
— Ти си умна жена, Ракел — подхвана той. — Затова разбираш, предполагам, че това е нещо временно; все още има половин година, докато случаят загуби давност. Нищо не пречи всеки момент да пристигне нова призовка, ще ми струва един телефонен разговор.
Погледна го и той най-после видя наченки на живот в безжизнените й очи.
— Тук е мястото да се извиниш — вметна той.
Гърдите й се повдигаха и пак се смъкваха, ноздрите й трепереха. Очите й бавно се наляха с влага.
— Е? — попита той.
— Извинявай — каза тя с глух глас.
— Говори по-високо.
— Извинявай.
Бранхауг се усмихна.
— Добре, де, добре, Ракел — избърса той сълза от бузата й. — Ще бъде хубаво. Само да ме опознаеш. Искам да станем приятели. Разбираш ли ме, Ракел?
Тя кимна.
— Сигурна ли си?
Тя изхлипа и пак кимна.
— Чудесно.
Той стана и си разкопча колана.
През тази необичайно студена нощ старецът се бе свил на кълбо в спалния чувал. Макар че лежеше върху дебел наръч вършина, студът от възвишението нахлуваше в тялото му. Краката му измръзнаха и се налагаше през няколко минути да се раздвижва насам-натам, за да не се вкочани и горната част на тялото му.
Всички прозорци на къщата все още светеха, но навън в падналия мрак той не виждаше вече почти нищо през оптичния мерник. Все пак не смяташе положението за безнадеждно. Ако мъжът се прибере тази вечер, ще дойде с кола, а външната лампа над гаражната порта, обърната към вратата, светеше. Старецът погледна през мерника. Без лампата да е много силна, осветяваше достатъчно гаражната порта, за да се открои фигурата му в мрака.
