— Дали някой в квартала е забелязал нещо необичайно? — побърза да попита Хари, когато Вебер спря, за да си поеме дъх.
— Четирима полицаи обикалят и звънят по къщите, но повечето хора се прибират от работа доста по-късно. Нищо няма да открият.
— Защо?
— Не допускат да се е показал в района. По-рано днес пуснахме куче: вървя по следите му повече от километър навътре в гората и спря на една пътечка. Оттам изгубиха следите. Предполагам, че е дошъл и си е тръгнал по един и същи маршрут, през мрежата от пътеки между езерата Согнсван и Маридалсване. Може да е оставил колата си поне на дузина паркинги за туристи в района. Хиляди хора ходят на поход всеки ден, поне половината от тях с торба на гърба. Ясно?
— Ясно.
— А сега сигурно ще ме питаш дали сме открили пръстови отпечатъци.
— Ами…
— Не ставай смешен.
— Ами бутилката от „Соло“?
Вебер поклати глава.
— Няма отпечатъци. Никакви. За дългото време, което е прекарал тук, е оставил смайващо малко следи. Продължаваме да търсим, но съм почти сигурен, че ще разполагаме само с отпечатъка от обувката и няколко влакна.
— Плюс празната гилза.
— Оставил я е съвсем умишлено. Всичко друго е почистено твърде старателно.
— Хм. Примерно като предупреждение. Какво мислиш?
— Аз ли какво мисля? Мислех, че само на вас младите ви дават акъл, поне такова впечатление се опитват да насадят в полицията днес.
— Аха. Благодаря за помощта, Вебер.
— И откажи цигарите, Хари.
— Доста строг човек — отбеляза Халвуршен в колата на път към центъра.
— Вебер понякога е много серт — съгласи се Хари. Но си разбира от работата.
Халвуршен забарабани такта на беззвучно парче по арматурното табло.
— Сега накъде? — попита той.
— Към „Континентал“.
КРИПОС позвъниха в хотел „Континентал“ петнадесет минути след като персоналът бе почистил и сменил спалното бельо в стаята на Бранхауг. Никой не бе забелязал дали Бранхауг е имал посещение. Знаеха само, че си е тръгнал около полунощ. Сега Хари стоеше на рецепцията и пушеше поредната си цигара, докато дежурният администратор от снощи кършеше ръце с нещастно изражение.
— Та ние разбрахме, че Бранхауг е застрелян едва през късния предобед. Иначе щяхме да се досетим да не пипаме стаята му.
Хари кимна и дръпна за последно от цигарата. Хотелската стая не беше местопрестъпление, просто представляваше интерес да се разбере дали по възглавницата има дълги руси косми и да се намери тази особа — евентуално последният човек, разговарял с Бранхауг.
— Ами, да, значи няма друго, нали — администраторът се усмихваше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.
Хари не отговори. Забеляза, че шефът на рецепцията става толкова по-неспокоен, колкото по-неразговорливи са те с Халвуршен. Затова Хари мълчеше и чакаше, оглеждайки пепелта на цигарата си.
— Ъъъ… — замънка администраторът и поглади с ръка ревера си.
Хари стоеше безмълвен, Халвуршен — забил поглед в пода. Шефът на рецепцията не издържа и петнадесет секунди и се пропука.
— Но се случваше, разбира се, да приема гости в стаята си, това е ясно.
— Какви? — Хари не отмести поглед от пепелта на цигарата.
— Жени и мъже…
— Кого?
— Не знам точно. Не е наша работа с кого съветникът от Външното министерство иска да прекарва времето си.
— Сериозно?
Мълчание.
— Разбира се, случва се, ако се появи жена, очевидно не от гостите на хотела, да запишем до кой етаж взима асансьора.
— Ще я познаете ли?
— Да — дойде бързо, без колебание отговорът. — Страшно красива. И много пияна.
— Проститутка?
— Ако е такава, сигурно е елитна. А те обикновено са трезви. Е, не че знам кой знае колко за тези жени, та този хотел не е…
— Благодаря ви — каза Хари.
Този следобед южнякът повя неочаквано топло и когато Хари излезе от сградата на полицията след срещата с Майрик и госпожа полицейския началник, инстинктивно усети, че нещо се случва, че настъпва нов сезон.
И госпожа полицейският началник, и Майрик са познавали Бранхауг. Но само по работа, както и единият, и другият намериха сгоден случай да изтъкнат. Двамата шефове очевидно бяха разговаряли предварително на четири очи и в началото на срещата. Майрик категорично тегли чертата над разузнавателната мисия в Южна Швеция. Даже го направи с облекчение, помисли си Хари. После госпожа полицейският началник изложи своето становище и Хари разбра, че въпреки всичко подвизите му в Сидни и Банкок са направили впечатление и на ръководството в полицията.
— Типичен либеро.
Така госпожа полицейският началник нарече Хари. И сподели, че и сега искат да го използват като такъв.
Нов сезон. Топлият фьон освежи Хари и той си позволи да вземе такси, понеже още мъкнеше тежкия сак. Заключи вратата на апартамента си и първо погледна към телефонния секретар. Червеното око светеше. Не мигаше. Нямаше съобщения.
