Червеношийката полностью

При следващата мисъл сякаш някой я стисна за гърлото; не можеше да си поеме дъх и й причерня. Ами ако се обажда от място, откъдето вижда къщата им, откъдето гледа кога Евен излиза? Не, не, не. С усилие на волята тя успя да си възвърне присъствието на духа и се съсредоточи върху дишането си. Не дишай твърде бързо, а дълбоко и спокойно, каза си тя. Така говореше на ранените войници, когато ги донасяха от окопите; те ридаеха, изпаднали в паника и хипервентилирани. Тя овладя страха си. И по звуците в далечината разбра, че той звъни от място, където са се събрали много хора. Тук, в квартала, има само жилищни сгради.

— Беше толкова красива в медицинската си униформа, Сигне — продължи гласът. — Така безупречно чиста и бяла. Бяла, точно като Улаф Линдвиг в бялата си куртка, нали си го спомняш? Ти бе толкова чиста, че не допуснах вероятността да ни предадеш, не те мислех за такава. Мислех, че си като Улаф Линдвиг Видях как го докосваше, как го милваше по косата, Сигне. Една нощ на лунната светлина. Ти и той бяхте като два ангела, сякаш пратени от небето. Но сгреших. Впрочем знаеш ли — някои ангели не са пратени от небето, Сигне?

Тя не отговори. Мислите й раздробяваха чутото като воденичен поток. Имаше нещо, което го бе задействало. Гласът. Сега разбра. Той си преправяше гласа.

— Не — насили се да отговори тя.

— Така ли? А би трябвало. Аз съм такъв ангел.

— Даниел е мъртъв — каза тя.

От отсрещната страна настъпи мълчание. Чуваше се само дъхът, който се удряше в мембраната. После гласът пак се обади:

— Дойдох, за да съдя. Живи и мъртви.

После той захлопна слушалката.

Сигне затвори очи, стана и влезе в спалнята. Застана зад спуснатите завеси и се огледа в огледалото. Трепереше като трескава.

На Хари му трябваха двадесет минути, за да се премести в стария си кабинет. Необходимите му вещи се събраха в найлонов плик от „7-Илевън“. Първо изряза снимката на Бернт Бранхауг от „Дагбладе“. После я закачи на дъската до архивните снимки на Елен, Свере Улсен и Халгрим Дале. Четири момента. Изпрати Халвуршен в Министерството на външните работи, за да разпита и да се опита да разбере коя би могла да бъде жената от „Континентал“. Четирима души. Четири живота. Четири истории. Седна на разнебитения стол и ги заразглежда, но погледите им бяха втренчени безизразно в нищото.

Обади се на Сьос. Много й се искало да задържи Хелге поне още малко. Станали добри приятели, увери го тя. Хари й позволи, ако не забравя да храни синигерчето.

— То е женско — каза Сьос.

— Така ли, откъде знаеш?

— Проверихме с Хенрик.

Тъкмо щеш да попита как са го проверили, но си помисли, че предпочита да не разбира.

— Говорила ли си с татко?

Сьос отговори утвърдително, после попита Хари дали ще се вижда пак с онова момиче.

— С кое момиче?

— С онази, дето май бяхте ходили заедно на разходка. Дето има момченце.

— А, с нея ли. Не, едва ли ще се видим.

— Ама че гадно.

— Гадно ли? Та ти не я познаваш, Сьос.

— Гадно е, понеже ти си влюбен в нея.

Понякога Сьос казваше неща, които караха Хари да се чуди какво да й отговори. Уговориха се да отидат на кино някой ден. Хари попита дали е редно да поканят и Хенрик с тях. Май щяло да се наложи, понеже така стояли нещата, когато човек е обвързан, обясни Сьос. Казаха си „чао“ и Хари се замисли. Още не беше срещнал Ракел из коридорите на службата, но знаеше къде е кабинетът й. Взе решение и се изправи — трябва да поговори с нея веднага, не може да чака повече.

Линда му се усмихна, когато той влезе в ПСС.

— Вече се връщаш, сладур такъв?

— Само отивам за малко при Ракел.

— За малко, а, Хари? Ами нали ви видях на партито на отдела.

Хари усети с раздразнение как ушите му пламнаха заради дяволитата й усмивка, а сухият му, пресилен смях някак не прозвуча на място.

— По-добре да си спестиш разходката, Хари. Днес Ракел си е у дома. Болна. Момент, Хари — вдигна слушалката тя. — ПСС, мога ли да ви помогна?

Хари тъкмо излизаше, но Линда го повика.

— За теб е. Искаш ли да говориш? — подаде му слушалката тя.

— Хари Хуле ли е? — попита женски глас. Звучеше задъхана. Или изплашена.

— Да, аз съм.

— Обажда се Сигне Юл. Помогнете ми, Хуле. Той ще ме убие.

Зад жената Хари чу кучешки лай.

— Кой ще ви убие, госпожо Юл?

— Той е на път към дома ми. Знам, че е той. Той… той…

— Опитайте се да се успокоите, госпожо Юл. За какво говорите?

— Преправя си гласа, но този път го разпознах. Той знаеше, че погалих Улаф Линдвиг по косата в лазарета. Тогава разбрах. Боже мой, какво да правя?

— Сама ли сте?

— Да. Сама съм. Сам-самичка съм, разбирате ли?

Кучето до нея вече лаеше ожесточено.

— Можете ли да изтичате до съседите и да ни изчакате там, госпожо Юл? Кой е…

— Той ще ме намери! Ще ме намери навсякъде!

Тя изпадна в истерия. Хари закри слушалката с ръка и помоли Линда да се обади на централата, за да изпратят най-близката патрулка до къщата на семейство Юл. После заговори на Сигне Юл с надеждата тя да не забележи тревогата му:

— Ако не излезете, все пак заключете вратата, госпожо Юл. Кой…