Получи от Линда поръчаните за копиране документи и през остатъка от вечерта прегледа всичко, с което разполагаха за убийствата на Халгрим Дале и Елен Йелтен. Не очакваше да открие нещо ново, но това му помагаше да мисли. Междувременно хвърляше поглед към телефона и се чудеше колко време ще издържи, преди да й се обади. Случаят „Бранхауг“ бе водещата вест и във вечерните новини. В полунощен легна. В един часа стана, дръпна щепсела на телефона и сложи апарата в хладилника. В три заспа.
— Е? — попита Мьолер, след като Хари и Халвуршен отпиха от кафето и Хари показа с недвусмислена гримаса какво мисли за него.
— Свързването на заглавието във вестника с покушението е погрешна следа; така мисля аз — обади се Хари.
— И защо? — Мьолер се облегна назад в стола.
— Според Вебер убиецът е бил в гората от ранните часове на деня, тоест най-много няколко часа след като е излязъл „Дагбладе“. Но това не е импулсивна постъпка, това е добре планирано покушение. В продължение на няколко дена въпросният извършител е знаел, че ще убие Бранхауг. Предприел е проучване, разбрал е кога се прибира и излиза Бранхауг, кое е най-подходящото място за стрелба, където рискът да бъде забелязан е най-малък, как да стигне дотам и как да се махне оттам, съобразил е стотици такива дребни детайли.
— Значи според теб нападателят си е набавил пушката „Мерклин“ именно с цел да извърши това покушение?
— Може би. А може би не.
— Благодаря, много ни помагаш — вкиснато изсумтя Мьолер.
— Искам само да кажа, че такова е вероятното обяснение. От друга страна, мащабите не се връзват, изглежда малко прекалено да внесеш нелегално най-скъпото оръжие за атентати на света, за да убиеш високопоставен, но все пак относително обикновен бюрократ без телохранител; впрочем без всякаква охрана около дома си. Атентаторът е могъл буквално да позвъни на вратата и да го застреля с пистолет от близко разстояние. Това е малко… като да…
Хари описа кръгчета с ръката си.
— … си изразходваш барута за дреболии — допълни Халвуршен.
— Точно така — съгласи се Хари.
— Хм — Мьолер затвори очи. — И как точно виждаш по-нататъшната си роля в разследването, Хари?
— Като вид либеро — усмихна се Хари. — Аз ще бъда онзи пич от ПСС, който действа соло, но може да поиска съдействие от всички други отдели при необходимост; ще докладвам само на Майрик, но ще имам достъп до всички документи по случая; ще задавам въпроси, но не съм длъжен да отговарям. И така нататък.
— Ами разрешението да убиваш на всичкото отгоре? — попита Мьолер. — И много бърза кола.
— Всъщност идеята не е моя — отвърна Хари. — Майрик току-що говори с началника на полицията.
— С началника на полицията ли?
— Мда. Сигурно през деня ще получиш писмо по електронната поща за подробностите. Случаят „Бранхауг“ отсега нататък се ползва с предимство и госпожа началникът на полицията не иска да остане нито един неизпробван метод. По този начин работят във ФБР: няколко малки групи с частично припокриващи се задачи, за да се избегне едностранчивото мислене, което се появява при по-мащабните случаи. Сигурно си чел за това.
— Не.
— Смисълът е, че макар някои задачи да се дублират и понякога различните групи да извършват еднаква разследваща дейност, недостатъците се компенсират изцяло от предимствата на различните гледни точки и подходи.
— Благодаря — иронично го изгледа Мьолер. — И какво общо има това с теб, защо си тук?
— Понеже, както споменах, имам право да искам съдействие от други…
— … отдели в случай на необходимост. Това вече го чух. Изплюй камъчето, Хари.
Хари кимна към Халвуршен, който се усмихна малко глуповато на Мьолер. Мьолер простена:
— Моля те, Хари! Знаеш колко сме зле с персонала в Отдела за борба с насилието.
— Обещавам ти да ти го върна в добро състояние.
— Казах „не“!
Хари мълчеше. Чакаше и усукваше пръсти, наблюдавайки несполучливата репродукция на „Замъка Сория Мория“ на стената над етажерката с книги.
— Кога ще ми го върнеш? — попита Мьолер.
— Веднага щом приключим със случая.
— Веднага щом… Това са думи на шеф на отдел към старши полицейски инспектор, Хари. А не обратното.
Хари вдигна рамене.
— Извинявай, шефе.
Сърцето й блъскаше като бясна шевна машина. Вдигна слушалката.
— Здравей, Сигне — каза гласът. — Аз съм.
Тя усети как плачът веднага стегна гърлото й.
— Престанете — прошепна тя. — Моля ви.
— Вярна и в смъртта. Ти го каза, Сигне.
— Ще повикам съпруга си.
Гласът тихо се засмя.
— Но той не си е у дома, нали?
Тя стисна конвулсивно слушалката, та чак ръката я заболя. Откъде знае той, че Евен не е вкъщи? И как така се обажда само когато Евен е навън?
