Ауне се наведе напред и погледна Хари:
— За какво всъщност става дума, Хари?
— Не съм съвсем сигурен. Но може да е важно.
— Ясно. Много често пациентите с МЛР са били подложени на издевателства като деца. Но понякога причината е и силно травмиращо преживяване през по-късен етап от живота. Човек си създава друго лице, за да избяга от проблема.
— Какви травмиращи преживявания биха отключили МЛР при зрял човек?
— Просто използвай въображението си. Например да е преживял природно бедствие, да е изгубил близък, да е бил подложен на насилие, да е живял дълго време в страх.
— Да речем войник по време на войната?
— Войната може да бъде отключващ фактор, да.
— Или партизанската война.
Последната реплика Хари каза на себе си — таксито с Ауне вече пътуваше надолу по улицата.
— „Скотсман“ — каза Халвуршен.
— Ще прекараш Седемнадесети май в кръчмата „Скотсман“’? — Хари направи гримаса и сложи чантата си зад закачалката.
Халвуршен вдигна рамене.
— Имаш ли по-добро предложение?
— Ако ще е кръчма, поне намери нещо по-стилно от „Скотсман“. Или по-добре, дай рамо на бащите от службата и поеми дежурство по време на детското шествие. Солидна премия за работа през почивен ден и никакъв махмурлук.
— Ще си помисля.
Хари се отпусна на стола.
— Няма ли да го дадеш най-после на ремонт? Звучи доста болен.
— Не може да се ремонтира — тросна се Хари.
— Sorry. Откри ли нещо във Виена?
— Ще стигнем и дотам. Първо ти.
— Проверих алибито на Евен Юл за часа, когато е изчезнала съпругата му. Твърди, че бил на разходка из центъра, че ходил в любимото си кафене, но не срещнал познати, които да го потвърдят. Персоналът на кафенето се оправдава, че оттам минават твърде много клиенти, за да могат да твърдят със сигурност кого са видели и кого не.
— Кафенето се намира перпендикулярно на улицата, където е „Скрьодер“ — вметна Хари.
— И какво от това?
— Само отбелязвам. Какво разправя Вебер?
— Не откриват нищо. Според Вебер, ако Сигне Юл е докарана до крепостта с колата, която е видял патрулът, би трябвало да намерят нещо по дрехите й, влакна от задната седалка, пръст или масло от багажника, все нещо.
— Той е постлал чували за смет в колата — напомни Хари.
— И Вебер каза същото.
— Провери ли сухите стръкчета слама, които откриха по палтото й?
— Да. Може да са от конюшнята на Мускен. Плюс от още милион други места.
— Сено. Не слама.
— Няма нищо особено в това сено, Хари, това са просто… стръкчета трева.
— Мамка му — Хари се огледа кисело.
— Ами Виена?
— Още плява. Разбираш ли от кафе, Халвуршен?
— А?
— Елен винаги правеше хубаво кафе. Купуваше го от някакъв магазин тук, до Управлението. Може би…
— Не! — възрази Халвуршен. — Няма да ти правя кафе.
— Поне опитай — Хари стана. — Няма да съм тук няколко часа.
— Няма ли да кажеш още нещо за Виена? Плява? Не намери ли поне една сламка?
Хари поклати глава.
— Sorry, пак погрешна следа. Ще свикнеш.
Нещо се беше случило. Хари крачеше из центъра на града и се опитваше да разбере какво именно. Нещо, свързано с хората по улиците. Докато отскочи до Виена, нещо се беше случило с тях. Стигна до горната част на „Карл Юхан“ и чак тогава разбра какво е. Лятото беше дошло. За пръв път тази година Хари усещаше мириса на асфалта, на хората, които минаваха край него, и на магазина за цветя на Гренсен. А като мина през парка на Двореца, силният аромат на новопоникналата трева го накара да се усмихне. Мъж и момиче в работни костюми на парковата управа гледаха към короната на едно дърво, обсъждаха нещо и клатеха глава. Момичето, разкопчала горната част на костюма, го бе вързала около кръста и Хари забеляза, че докато тя гледа дървото и сочи нагоре, колегата й хвърля крадешком едно око към опънатата й тениска.
На булевард „Хегдехауген“ модните и не чак толкова модните магазини за последно се опитваха да издокарат хората за празника на Седемнадесети май. По павилионите продаваха панделки и знаменца, а в далечината се чуваше ехото от духов оркестър, който слагаше последен щрих към изпълнението си на „Стария ловен марш“. Синоптиците прогнозираха краткотрайни проливни дъждове, но щеше да се стопли.
Изпотен от разходката, Хари позвъни на вратата на Синдре Фауке.
Фауке не се радваше особено на националния празник:
— Навалица. И прекалено много знамена. Никак не е чудно защо Хитлер се чувствал роднина с норвежците. По душа ние сме си непоправими националисти. Просто не смеем да си го признаем.
Наля кафе.
— Гюдбран Юхансен е лежал в лазарета във Виена — осведоми го Хари. — В нощта, преди да тръгне за Норвегия, е убил тамошен лекар. После никой не го е виждал.
— Я гледай ти — възкликна Фауке и шумно засърба горещото кафе. — Това момче не е съвсем наред, знаех си аз.
— Какво можете да ми разкажете за Евен Юл?
— Много. Ако се налага.
— Ами, налага се.
Фауке повдигна едната си рунтава вежда.
— Сигурен ли сте, че сте на прав път, Хуле?
— Не съм сигурен в абсолютно нищо.
Фауке замислено духаше кафето.
