— Опитвам се само да разкажа истината. Евен знаеше, че това, което пише, е, ако не лъжа, то поне изопачаване на истината. Веднъж говорих с него по въпроса. Оправда се с обяснението, че така служи на идеята за обединението на народа. Не се осмели да представи в желаната героична светлина единствено бягството на краля. През 1940 година не само Евен като член на съпротивителното движение се почувства предаден, но така и не срещнах човек, толкова едностранчив в оценката си като него, дори и сред фронтоваците. Имайте предвид, че през целия му живот са го изоставяли хора, които е обичал и на които е разчитал. Според мен той намрази от цялата си душа всички, заминали за Лондон тогава. Наистина.
Седнаха на една пейка и се загледаха надолу към църквата „Фагерборг ширке“, към покривите на къщите по улицата, спускаща се към центъра, към фиорда на Осло, който проблясваше в синьо нейде в далечината.
— Красиво е — въздъхна Фауке. — Толкова хубаво, че понякога си струва да умреш за гледката.
Хари се опитваше да обедини цялата информация, да я подреди така, че всичко да съвпадне. Но все още липсваше един дребен детайл.
— Евен е започнал да следва медицина в Германия преди войната. Знаете ли защо е учил в Германия?
— Не — поклати отрицателно глава Фауке.
— Знаете ли дали е специализирал в някаква област?
— Да, споделял ми е мечтата си да тръгне по стъпките на прочутия си приемен баща и на неговия баща.
— А те какви са били?
— Не сте ли чували за главните лекари Юл? Бяха хирурзи.
Бярне Мьолер, Халвуршен и Хари крачеха един до друг. Намираха се в квартала Малкия Карачи. Миризмите, дрехите и хората около тях напомняха толкова малко за Норвегия, колкото дюнерите, които дъвчеха, напомняха за традиционните норвежки наденички. Срещу тях по тротоара се приближи момченце с танцова стъпка, издокарано празнично по пакистански, но с лентичка за Седемнадесети май на пожълтялата яка на сакото. Имаше странно чипо носле и държеше в ръка норвежкото знаме. Хари прочете във вестника, че родители-мюсюлмани организират тържество на децата за Седемнадесети май днес, за да могат утре да се съсредоточат върху празника след края на Рамадана.
— Ура!
Момченцето им се усмихна приветливо и профуча край тях.
— Евен Юл не е кой да е — разсъждаваше Мьолер. — Може би е най-добрият ни военен историк. Ако това е вярно, вестниците ще гръмнат. Да не говорим, ако сгрешим. Ако ти сгрешиш, Хари.
— Моля те само за разрешение да го привикаме на разпит в присъствието на психолог. И за заповед за обиск в къщата му.
— А аз те моля само за минимално техническо доказателство или свидетел. — Мьолер размаха ръце. — Юл е известна личност, а и никой не го е виждал близо до местопрестъпленията. Нито веднъж. Как например ще обясниш телефонното обаждане до съпругата на Бранхауг осъществено от твоето редовно заведение?
— Показах на сервитьорката в „Скрьодер“ снимката на Евен Юл — обади се Халвуршен.
— Мая — поясни Хари.
— Не се сети да го е виждала — продължи Халвуршен.
— Ами точно това казвам — изстена Мьолер и избърса соса от устата си.
— Да, обаче показах снимката и на няколко клиенти в заведението — Халвуршен бързо погледна Хари. — Един старец, загърнат в палто, не само го беше виждал, но и попита защо не го приберем.
— В палто ли — изсумтя Хари. — Това е Мохикана. Конрад Оснес, военен моряк. Бива си го, но се страхувам, че вече не е благонадежден свидетел. И все пак. Юл каза, че бил в кафенето на отсрещния тротоар. Там няма телефонен автомат. Ако е искал да се обади някъде, най-естественото нещо е да отиде в „Скрьодер“.
Мьолер направи физиономия и погледна недоверчиво дюнера си. Беше се съгласил да опита дюнера-бюрек след доста увещания, включително след реклама от Хари: това било специалитет, дошъл от Турция, Босна и Пакистан.
— Наистина ли вярваш на тези глупости с раздвояването на личността, Хари?
— И на мен ми се струва толкова невероятно, колкото и на теб, шефе, но според Ауне е възможно. И има желание да ни помогне.
— Очакваш Ауне да хипнотизира Юл и да извика този Даниел Гюдесон, който той носи вътре в себе си, и да му измъкне самопризнание?
— Не е сигурно, че Евен Юл дори знае какво е сторил Даниел Гюдесон, затова е крайно необходимо да говорим с него — настоя Хари. — За щастие хората с МЛР са много податливи на хипноза, понеже непрекъснато правят със себе си точно това — автохипнотизират се. Така твърди Ауне.
— Страхотно — Мьолер погледна отегчено нагоре. — И за какво ти е заповед за обиск?
— Както сам спомена, нямаме нито технически доказателства, нито свидетели, а знаем, че не можем да пробутаме такива психологически истории в съда.
— Но ако намерим пушката „Мерклин“, значи отиваме в съда; друго не ни трябва.
— Хм — Мьолер се спря на тротоара. — Мотив.
Хари погледна Мьолер въпросително.
— Опитът ми показва, че дори и обърканите хора обикновено се ръководят от някакъв мотив в лудостта си. А не виждам какъв мотив има Юл.
