Хари нямаше представа какво е Супер 110. В пристъп на извънредна смелост той влезе победоносно в един от модните магазини на булевард „Хегдехауген“ точно преди да затворят и поиска от продавачката да му намери костюм, подходящ за високия му ръст. Оказа се един-единствен. Седем хиляди крони, естествено, далеч надхвърляха намеренията му, но алтернативата беше да изглежда като нескопосан манекен със стария костюм. Така че затвори очи, прекара кредитната карта през машинката и се опита да забрави.
Влязоха в трапезарията. Масата бе сложена за двама.
— Олег спи — поясни тя, преди Хари да попита.
Настъпи мълчание.
— Не исках да кажа това… — поде тя.
— Така ли? — Хари се усмихна. Преди не бе я виждал да се изчервява. Привлече я към себе си, вдиша аромата на току-що измита коса и усети, че тя леко потрепери.
— Яденето… — прошепна тя.
Хари я пусна и тя изчезна в кухнята. През отворения към градината прозорец се виждаха бели пеперуди, които вчера не бяха там. Сега пърхаха с крилца като конфети на залез-слънце. Вътре се носеше мирис на течен сапун и мокър паркет. Хари затвори очи. Знаеше, че са му нужни много такива дни, за да се заличи картината на Евен Юл на кучешката каишка. Все пак вече избледняваше. Вебер и момчетата му не откриха пушката „Мерклин“, но намериха Бюре, кучето — с прерязано гърло, пъхнат във фризера в чувал за смет. А в шкафа с инструменти откриха три ножа, и трите окървавени. Хари предположи, че с някой от тях е убит Халгрим Дале.
Ракел извика от кухнята, че й е нужна помощ. Картината избледня съвсем.
Духовата музика долиташе с всеки полъх на вятъра и после пак изчезваше. Хари отвори очи. Всичко беше бяло: светлината, която примигваше и предаваше кодирано съобщения между поклащащите се бели завеси, стените, таванът и спалното бельо, меко и разхлаждащо горещата му кожа. Той се обърна. Възглавницата пазеше очертанията на главата й, но леглото бе празно. Погледна ръчния си часовник. Осем и пет. Ракел и Олег бяха на път към площада пред крепостта, откъдето щеше да тръгне детското шествие. Уговориха се да се срещнат на караулната вишка на Двореца в единадесет.
Затвори очи и още веднъж си спомни нощта. После стана и се затътри към банята. И тя беше бяла, бели плочки, бял порцелан. Взе си леденостуден душ и преди да се усети, вече си тананикаше старо парче на група „The The“:
„…A perfect day!“103
Той взе приготвения за него от Ракел пешкир, също бял, раздвижи кръвообращението си с дебелия тъкан памучен плат, докато разглеждаше лицето си в огледалото. Сега е щастлив, нали? В момента. Усмихна се на лицето в огледалото. И то му се усмихна. Екман и Фрийзен.
Засмя се шумно, завърза пешкира около кръста си, прецапа с мокри крака по коридора и влезе в спалнята. Понеже всичко пак беше в бяло, измина секунда, преди да разбере, че това не е същата спалня: стените, таванът, скринът със семейни снимки и грижливо оправеното легло за двама, покрито със старомодна плетена кувертюра.
Обърна се с намерението да излезе и стигна до вратата, но изведнъж застина. Остана така, прав и неподвижен, сякаш част от мозъка му заповядваше да прекрачи прага и да забрави, а другата — да се върне и да провери дали току-що видяното е същото, което предполага. Или по-точно: същото, от което се опасява. От какво именно и защо се бои той не можеше да определи, знаеше само, че когато всичко е съвършено, не е възможно то да стане по-добре и ти не искаш да променяш нищо, нито една подробност. Но беше твърде късно. Естествено, че беше твърде късно.
Пое си дълбоко въздух, обърна се и се върна.
Черно-бялата снимка имаше семпла позлатена рамка. Спокойните засмени очи на жената с тясно лице и високи, изпъкнали скули гледаха малко над фотоапарата, вероятно към фотографа. Изглеждаше силна жена. Бе облечена в обикновена блуза и на шията й висеше сребърен кръст.
Не по тази причина тя му напомни на някого първия път, когато видя нейна снимка.
Нямаше и капка съмнение. Точно тази жена видя на снимката в стаята на Беатрис Хофман.
