Червеношийката полностью

— Вълна, супер качество 110 — продавачката помогна на стареца да го облече. — От най-хубавите. Леко и солидно.

— Ще го нося само веднъж — обясни той и се усмихна.

— О — леко се смути тя. — В такъв случай имаме сака на по-разумни…

— Това е хубаво — той се огледа в огледалото.

— Класическа кройка — увери го продавачката. — Най-класическата, с която разполагаме.

Погледна ужасено стареца, който се преви надве.

— Зле ли ви е? Да извикам ли…

— Не, няма нужда, само лек бодеж. Ще мине — старецът се изправи. — За колко време ще ушиете панталоните?

— В сряда следващата седмица ще бъдат готови. Ако не бързате. Сигурно ви трябват за специален случай?

— Да. Но сряда звучи добре.

Той й плати със стотачки. Докато ги броеше, тя каза:

— Е, искам само да ви кажа, че ще имате костюм за цял живот.

Смехът му продължи да звучи в ушите й дълго, след като той си тръгна.

В квартал Холменколен Хари откри в сумрака търсения номер върху голяма, боядисана в кафяво къща под огромни смърчове. Към къщата водеше чакълест път и той стигна с колата до двора, където направи обратен завой. Смяташе да паркира под наклон на площадката, но когато превключи на първа скорост, колата неочаквано се задави и издъхна. Хари изпсува и завъртя ключа, за да запали, ала двигателят само изохка жално.

Слезе от колата и тръгна към къщата. От вратата излезе жена. Тя явно не го бе чула да идва и се спря горе на стълбите с въпросителна усмивка.

— Добро утро — поздрави Хари и кимна към колата. — Не е много здрава, има нужда от… лекарства.

— От лекарства ли? — попита тя с дълбок и топъл глас.

— Да, май е пипнала грипа, който върлува в момента.

Усмихна му се малко по-широко. Жената изглеждаше на около тридесет, а черното й непретенциозно палто с небрежно-елегантен вид му подсказа, че е адски скъпо.

— Тъкмо излизах. Тук ли идвате?

— Да, струва ми се. Синдре Фауке?

— Почти. Но сте закъснели с няколко месеца. Баща ми се премести долу в града.

Хари се приближи и откри, че тя е хубава. А нещо в свободния й маниер на говорене и в начина, по който го гледаше право в очите, издаваше, че е и самоуверена. Работи много, предположи той. Нещо, което изисква рационално, трезво мислене. Брокер на недвижими имоти, заместник-шеф на банка, политик или нещо подобно. Във всички случаи е заможна, в това Хари не се съмняваше. Не заради палтото и палата зад нея, а заради стойката й и високите й, аристократични скули. Тя заслиза по стъпалата, поставяйки краката си един пред друг, сякаш върви по въже. С нейните крачки изглеждаше лесно. Уроци по балет, помисли си Хари.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна?

Изговаряше съгласните отчетливо и съвсем точно, почти театрално.

— Идвам от полицията — започна да търси служебната си карта в джоба на якето, но тя усмихнато махна с ръка.

— Ами, много ми се иска да поговоря с баща ви.

С раздразнение Хари забеляза, че, без да иска, заговори с нетипична за него тържествена интонация.

— Защо?

— Търсим един човек. И се надявам баща ви да ни помогне.

— Кого търсите?

— Не мога да ви кажа.

— Добре — тя кимна, все едно това е изпит и Хари току-що го е издържал.

— Но понеже разбирам, че не живее тук… — Хари заслони очи с ръка. Ръцете й бяха фини. Уроци по пиано, помисли си той. И имаше мимически бръчки под очите.

Вероятно все пак е прехвърлила трийсетте?

— Не, не живее тук — потвърди тя. — Премести се в по-спокоен квартал на улица „Вибе“ 18. Според мен ще го откриете или там, или в Университетската библиотека.

Университетската библиотека. Тя изговори словосъчетанието толкова ясно, че не се загуби и един-единствен звук.

— Улица „Вибе“ 18. Разбирам.

— Чудесно.

— Да.

Хари кимна. И пак кимна. Като онези кученца, които някои шофьори обичат да държат до прозореца зад задните седалки в колата. Тя се усмихна със стиснати устни и повдигна вежди, сякаш за да сложи край на разговора, ако Хари няма други въпроси.

— Разбирам — повтори Хари.

Веждите й бяха черни и съвършено еднакви. Сигурно са оформени с пинсета, помисли си Хари. Незабележимо оформени.

— Налага се да тръгвам. Трамваят ми…

— Разбирам — каза Хари за трети път, но не понечи да тръгне.

— Надявам се да го намерите. Баща ми.

— Ще успеем.

— Приятен ден. — Чакълът заскърца под токчетата й, когато тръгна.

— Имам малък проблем… — обади се Хари.

— Благодаря за помощта — усмихна се Хари.

— Няма защо. Сигурен ли сте, че няма да се отклоните много от пътя си?

— Няма, нали ви казвам, и без това щях да мина оттам — Хари притеснено погледна крадешком към фините и без съмнение страшно скъпи кожени ръкавици, посивели от мръсотията по задницата на колата му. — Въпросът е дали тази бричка ще издържи дотам — добави той.

— Така е, изглежда тази бричка е преживяла доста — съгласи се тя и посочи дупката на мястото на радиото, откъдето се подаваше сноп червени и жълти жици.