— Разбиха я — поясни Хари. — Затова вратата не се заключва, съсипаха и ключалката.
— Значи сега входът е свободен за всички желаещи?
— Да, така става, като поостарееш.
Тя се засмя.
— Така ли?
Погледна я крадешком за втори път. Вероятно беше от онзи тип жени, които не се променят с възрастта, и от двадесет до петдесетгодишна възраст изглеждат все на тридесет. Хареса профила й, деликатните линии. Кожата й имаше топъл, естествен тен, а не сухия, матов загар, който жените на нейната възраст обичат да си купуват през февруари. Под разкопчаното палто той виждаше издължената й слаба шия. Хари погледна ръцете й, спокойно отпуснати в скута й.
— Червено е — отбеляза спокойно тя.
— Съжалявам — Хари удари спирачки.
Какво прави той? Гледа ръцете й, за да провери дали носи халка?
Той се огледа и веднага се сети къде се намират.
— Нещо не е наред ли? — попита тя.
— Не, не.
Светофарът светна в зелено и той даде газ.
— Просто имам лоши спомени от това място.
— И аз. Преди няколко години пътувах тук с влака точно след като полицейска кола бе преминала през релсите и се бе забила в стената ей там — посочи тя. — Беше ужасно. Единият полицай все още висеше на кола на оградата, като разпънат на кръст. След това не успях да заспя дни наред. Разправяха, че полицаят, който шофирал, бил пиян.
— Кой го каза?
— Един колега, с когото следвахме. От Висшето полицейско училище.
— Значи сте следвали в Полицейската академия?
— Не, луд ли сте? — засмя се пак тя. На Хари звукът му допадна. — Учих право в университета.
— И аз. Кога сте следвали?
— Завърших през деветдесет и втора.
Хари започна да пресмята.
— А вие?
— През деветдесета — отвърна Хари.
— Значи помните концерта с „Рага Рокерш“ по време на Юстивала74 през осемдесет и осма.
— Разбира се. Бях там. В градината.
— И аз! Беше страхотно, нали? — Тя го погледна. Очите й блестяха.
— Да, беше хубаво. — Хари не помнеше добре концерта. Но изведнъж се сети за всички почтени дами с леви убеждения, които се появяваха по концертите на „Рага“.
— Но ако сме учили по едно и също време, значи сигурно имаме и много общи познати — подхвърли тя.
— Съмнявам се. Тогава работех като полицай и много-много не се подвизавах из студентските среди.
Известно време пътуваха в мълчание.
— Можете да ме оставите тук — предложи тя.
— Тук ли отивате?
— Да, най-удобно е.
Той сви към тротоара, а тя се обърна към него. Заблуден кичур бе паднал върху лицето й. Погледът й бе едновременно нежен и дързък. Кафяви очи. Изведнъж, съвсем неочаквано го осени дива мисъл: искаше да я целуне.
— Благодаря — усмихна се тя.
Посегна към дръжката на вратата, но не успя да отвори.
— Съжалявам — Хари се пресегна над нея и вдиша аромата й. — Ключалката… — блъсна силно вратата и тя се отвори. Чувстваше се като пиян.
— Може би ще се видим — погледна го тя.
— Може би.
Искаше му се да я попита къде отива, къде работи, дали харесва работата си, какво друго обича, дали има приятел, дали би отишла с него на концерт, макар и не на „Рага“. Но за щастие бе късно, тя вече се носеше с балетните си стъпки по тротоара.
Хари въздъхна. Срещна я преди тридесет минути и дори не знаеше как се казва. Изглежда преходната възраст го застига прекалено рано.
После погледна в огледалото и направи абсолютно неправилен обратен завой. Улица „Вибе“ се намираше съвсем наблизо.
Задъхан, Хари стигна до четвъртия етаж. На вратата вече стоеше широко усмихнат мъж.
— Съжалявам за всички тези стъпала — подаде му ръка той. — Синдре Фауке.
Очите му все още младееха, но иначе лицето му изглеждаше като преживяло не една, а две световни войни. Най-малко. Остатъците от бялата му коса бяха загладени назад. Под разкопчаната жилетка Фауке носеше червена риза на горски работник. Ръкостискането му бе здраво и сърдечно.
— Току-що сварих кафе. И знам за какво сте дошли.
Влязоха във всекидневната, обзаведена като работен кабинет. Върху ковчеже бе поставен персонален компютър. Навсякъде бяха разпилени листове хартия, а купища книги покриваха масите и пода до стените.
— Още не съм успял да въведа ред — обясни той и разтреби дивана, за да направи място на Хари.
Хари се огледа. По стените нямаше снимки, само календар от веригата магазини „Рими“ с пейзажи от местността Нурмарка.
— В момента се занимавам с мащабен проект и се надявам да се превърне в книга. История на войната.
— Тази книга не е ли вече написана?
Фауке се засмя гръмогласно.
— Да, може да се каже. Само дето досега не са успели да проумеят войната. А тази книга ще разказва за моята война.
— Ясно. Защо я пишете?
Фауке повдигна рамене.
— С риск да прозвуча театрално — ние, участниците, носим отговорността да предадем опита си на идните поколения, преди да си отидем от този свят. Или поне аз така виждам нещата.
Фауке се скри в кухнята и извика оттам:
— Евен Юл ми се обади и ми каза да очаквам посещение. Разбрах, че сте от ПСС.
