Хари хвърли бърз поглед наоколо и установи, че и тази вечер е най-възрастният в салона. Повечето посетители, момичета със слушалки на уокмени в ушите, на равни промеждутъци поглеждаха към него. Не защото зяпаха Хари, а понеже най-популярният комик в Норвегия седеше до него в сив суичър без капка пот под готиния перчем. На скоростомера на Хари премигна съобщение:
You’re training well70.
„But dressing badly“71, помисли си той и погледна към раздърпания си, избелял от пране анцуг, който се налагаше да вдига непрекъснато заради мобилния телефон, закачен на кръста му. А износените маратонки „Адидас“ не бяха нито достатъчно нови, за да са модерни, нито достатъчно стари, за да минат за шикозни. Тениската с марка „Джой Дивисън“, някога осигуряваща му поне малко доверие относно актуалността на модните му възгледи, сега само сигнализираше, че притежателят й от няколко години не е в час със случващото се на музикалния фронт. Но Хари се почувства като пълен — пълен — аутсайдер едва когато телефонът му изписка и той забеляза как към него се впериха седемнадесет укорителни чифта очи, включително и тези на комика. Откачи от кръста си миниатюрната черна дяволска машинка.
— Да, моля.
„Okay, so you’re a rocket scientist, that don’t impress me…“72
— Обажда се Юл. Притеснявам ли ви?
— Не, това е само музика.
— Дишате тежко като морж. Обадете ми се, когато е удобно.
— Сега е удобно. Просто съм на тренировка.
— Добре тогава. Имам добри новини. Прочетох доклада ви от Йоханесбург. Защо не ми казахте, че той е бил в Зенхайм?
— Урия ли? От значение ли е? Даже не бях сигурен, че съм чул името правилно, понеже разгърнах немски атлас, но не открих никакъв Зенхайм.
— Отговорът на въпроса ви е „да“ — от голямо значение е. Ако по-рано сте се чудили дали търсеният от вас мъж е бивш фронтовак, сега бъдете сигурен. Сто процента. Зенхайм е малко градче и единствените норвежци, за които съм чувал да са ходили там, са били участници във войната. На тренировъчен лагер, преди да тръгнат към Източния фронт. Не сте намерили Зенхайм в немски атлас, защото не се намира в Германия, а в Елзас, във Франция.
— Но…
— В миналото Елзас е бил ту френско, ту немско владение, затова там говорят немски. Щом нашият човек е бил там, значи броят на потенциалните възможности значително намалява. Защото там са били само норвежци от полк „Нурлан“ и полк „Норвегия“ — те са се обучавали там. И още добри новини — ще ви дам име на човек, бил в Зенхайм, и най-вероятно ще пожелае да ви сътрудничи.
— Сериозно ли?
— Фронтовак в полк „Нурлан“. Записа се като доброволец в Отечествения фронт през 1944 година.
— Я виж ти.
— Израснал е в отдалечен чифлик с родителите и по-големите си братя, до един фанатици на тема Национално обединение; бил принуден да се запише като доброволец във войната. Никога не е бил убеден нацист, а през 1943-а дезертирал при Ленинград. За кратко бил пленник при руснаците и се е бил на тяхна страна, преди да се върне в Норвегия през Швеция.
— Имахте ли доверие на фронтовак?
Юл се засмя:
— Напълно.
— Защо се смеете?
— Дълга история.
— Имам достатъчно време.
— Заповядахме му да ликвидира някого от собственото си семейство.
Хари спря, задиша тежко. Юл се изкашля:
— Намерихме го в местността Нурмарка, горе на север. Първоначално не повярвахме на историята му, взехме го за шпионин и имахме намерение да го застреляме. Но благодарение на справка с архива на полицията в Осло проверихме версията му и се оказа, че действително е обявен за изчезнал на фронта и е заподозрян в дезертьорство. Сведенията за семейството му съвпадаха, а и документите му доказваха, че е лицето, за което се представя. Но всичко това можеше да е постановка на немците, затова решихме да го изпитаме.
Мълчание.
— И? — попита Хари.
— Скрихме го в една къщурка, където го изолирахме и от нас, и от немците. Някой предложи да му заповядаме да ликвидира един от братята си, член на Националното обединение. Идеята бе най-вече да видим как ще реагира. Той не каза и дума, прие заповедта мълчаливо, а на следващия ден, когато слязохме до къщичката, вече бе заминал.
Бяхме убедени, че е офейкал, но след два дена той се появи. Бил се поразходил до семейния чифлик в Гюдбрансдален. Няколко дена по-късно получихме докладите на нашите хора там. Открили единия брат в обора, а другия в плевнята. Родителите лежали във всекидневната.
— Мили Боже — възкликна Хари. — Този човек трябва да е полудял.
— Вероятно да. Всички се бяхме побъркали. Водеше се война. Иначе не сме говорили за това, нито тогава, нито по-късно. Може би и вие не бива да…
— Няма, разбира се. Къде живее?
— Тук в Осло. Май в квартал Холменколен.
— А как се казва?
— Фауке. Синдре Фауке.
— Чудесно. Ще се свържа с него. Благодаря ви, Юл.
На екрана на телевизора Попе изпращаше сълзлив поздрав на домашните си в прекалено близък кадър. Хари закрепи телефона на ластика на анцуга си, вдигна го и бързо закрачи към салона с тежестите.
… whatever, that don’t impress me much…73
