Червеношийката полностью

Погледна часовника. Следобед щяха да обсъждат новината край масите в „Пицарията на Херберт“. Нямаше пукнат петак, но тази седмица поправи старата прахосмукачка и се надяваше майка му да се смили и да му заеме стотачка. Дяволите да го вземат Принца! Преди цели четиринадесет дни за последно повтори, че Свере ще си получи парите „след няколко дена“. Междувременно някои от хората, на които Свере дължеше пари, започнаха да му говорят със заканителни нотки в гласа. Най-лошото — масата му в „Херберт“ бе заета от други хора. Нападението в „Дюнерите на Денис“ вече губеше актуалност.

В последно време, седейки в „Херберт“, понякога го обземаше внезапно, почти непреодолимо желание да се изправи и да извика високо, че той уби полицейската вещица на пешеходната пътека по поречието на Акершелва; че след последния му удар кръвта й изригна нагоре като гейзер; че тя умря, крещейки от болка. Не изпитваше желание за повече откровения: например не е подозирал каква точно жена убива — полицайка — или за малко да повърне при вида на кръвта.

Дяволите да го вземат Принца, през цялото време със сигурност е знаел, че тя е ченге!

Свере си заслужи четиридесетте хилядарки, никой не можеше да го отрече. Но какво му оставаше да направи? След случката Принца му забрани да му се обажда. Като вид предпазна мярка, докато нещата се поуталожат, обясни той.

Навън се чу как пантите на портата изскърцаха. Свере се изправи, изключи радиото и забърза към коридора. Качвайки се по стълбата към горния етаж, долови стъпките на майка си по чакълестата пътека. От стаята си чу как ключовете й издрънчаха в ключалката. Докато тя трополеше на долния етаж, той стоеше насред стаята и се оглеждаше в огледалото. Поглади с ръка темето си и усети как току-що поникналите косми бодат пръстите му като четка. Беше взел решение. Независимо от четиридесетте хиляди, ще си намери работа. Писна му да стои вкъщи и, честно казано, започна да му омръзва и от „другарите“ в „Херберт“. До гуша му дойде да се мъкне след хора, които не вървяха наникъде. Та в техникума той се учи да поправя електропроводи с високо напрежение и умееше да ремонтира електроуреди. Много електротехници си търсеха чираци и помощници. След няколко седмици косата му щеше да е достатъчно дълга, за да скрие татуировката „Sieg Heil“ на тила му.

Косата му, вярно. Внезапно се сети за полицая, който снощи му позвъни и го попита дали има червена коса! На сутринта Свере си мислеше, че е било само сън, но на закуска майка му все пак попита що за хора му звънят в четири през нощта.

Свере отмести поглед от огледалото и го плъзна по стените на стаята. Снимка на фюрера, концертни плакати на метълпроекта „Бюрзум“, флаг със свастика, железни кръстове и плакат с надпис „Blood & Honour“ — доста добра имитация на старите пропагандни плакати на Йозеф Гьобелс. За пръв път му хрумна, че стаята му изглежда като тийнейджърска. Ако смени флага на шведската нацистка организация „Бяла арийска съпротива“ с емблема на „Манчестър Юнайтед“, а снимката на Хайнрих Химлер с фотография на Дейвид Бекъм, мястото щеше да заприлича на стаята на четиринадесетгодишен хлапак.

— Свере! — извика майка му.

Той затвори очи.

— Свере!

Няма отърване. Никога няма да престане.

— Да! — изкрещя той толкова пронизително, че викът отекна в главата му.

— Тук един човек иска да говори с теб!

Тук ли? С него? Свере отвори очи и се огледа нерешително в огледалото. Тук не идваше никой. Доколкото му бе известно, даже никой не знаеше, че той живее тук. Сърцето му леко се разтуптя. Дали не е пак полицаят дето му звъня нощес?

Тъкмо понечи да се запъти към вратата и тя се открехна.

— Добър ден, Улсен.

Понеже ниското пролетно слънце от прозореца светеше точно над най-горното стъпало, видя само силует, застанал на вратата. Но по гласа веднага разбра кой е.

— Не се ли радваш да ме видиш? — Принца затвори вратата зад гърба си. Започна любопитно да оглежда стените.

— Ама че хубаво местенце си имаш.

— Защо те е пуснала…

— Показах това на майка ти — Принца размаха карта с позлатен кралски герб на светлосин фон. От другата страна пишеше ПОЛИЦИЯ.

— О, мамка му — Свере преглътна с мъка. — Истинска ли е?

— Кой знае? Спокойно, Улсен. Седни.

Принца посочи леглото, а самият той възседна наобратно стола до бюрото.

— Какво правиш тук? — попита Свере.

— Ти как мислиш? — усмихна се широко на Свере, седнал в крайчеца на леглото. — Часът на разплатата дойде, Улсен.

— Часът на разплатата ли?

Свере все още не бе успял да се съвземе напълно от изненадата. Откъде знае Принца къде живее той? Ами полицейската карта. Свере го погледна и се досети, че Принца би могъл да е полицай — семпла подстрижка, студени очи, почерняло от солариум лице и атлетично тяло, късо яке от мека черна кожа и сини дънки. Странно как досега не му е хрумвало.

— Да — Принца продължаваше да се усмихва. — Дойде часът на разплатата — извади от вътрешния си джоб плик и го подаде на Свере.