Хари се облегна назад. Чуваше как бие сърцето му. По принцип не беше силната му страна да комбинира малки части информация, на пръв поглед лишени от връзка. Прозрението му се дължеше на моментно вдъхновение. Халвуршен се обади след четвърт час, а Хари имаше чувството, че е чакал часове.
— Така е — потвърди Халвуршен. — Отрядът е намерил на пътеката отпечатъци от обувки тип кубинки, номер четиридесет и пет. Успели са да определят марката, понеже отпечатъкът е от почти неносена обувка.
— А знаеш ли кой използва кубинки?
— Ами да, одобрени са от НАТО, мнозина висши военни в Стайншер си ги поръчват специално. А и някои английски футболни хулигани също ги носят.
— Точно така. Скинари. Бутбойс91. Неонацисти. Намери ли някакви снимки?
— Четири. Две от „Акер Култюрверкстед“ и две от демонстрация пред „Блиц“ през деветдесет и втора.
— Носи ли шапка на някоя от тях?
— Да, на снимките от „Акер Култюрверкстед“.
— А камуфлажна шапка?
— Чакай да погледна.
Хари чу как дъхът на Халвуршен изпращя в мембраната на микрофона. Хари се молеше наум.
— Изглежда като барета — уточни Халвуршен.
— Сигурен ли си? — попита Хари, без да се опитва да скрие разочарованието си.
Халвуршен се оказа сигурен и Хари изруга високо.
— Но вероятно кубинките ще са от помощ? — предпазливо предположи Халвуршен.
— Убиецът е изхвърлил кубинките, освен ако не е идиот. А щом е заличил следите в дълбокия сняг, навежда на мисълта, че не е.
Хари се колебаеше. Отново усети онова чувство, онази внезапна увереност, че знае кой е извършителят, но същевременно съзнаваше колко е опасна тя. Опасна, защото пречи на полицая да допуска съмненията, тихите гласове, нашепващи за противоречия, развалящи цялостния вид на картинката. Съмненията са като студена вода, а никой не иска студена вода, усети ли, че е на път да залови убиец. А Хари си спомняше, че и преди е бил сигурен. И е бъркал.
Халвуршен поде:
— Военните началници в Стайншер си купуват кубинки направо от САЩ, значи не се продават в много магазини. И ако тези обувки са били почти нов и…
Хари веднага проследи мисълта му:
— Браво, Халвуршен! Открий кой ги продава, започни с магазините за камуфлажни дрехи. После ще пообиколиш със снимките и ще разпиташ дали някой си спомня да е продал на мъжа чифт обувки през последните месеци.
— Хари… ъъъ.
— Да, знам, първо ще го съгласувам с Мьолер.
Хари знаеше, че шансовете да открият продавач, запомнил всички клиенти, на които е продал обувки, са минимални. Е, нарастваха, ако на тила си клиентът има татуиран надпис „Heil Hitler“. Все пак рано или късно Халвуршен щеше да научи, че деветдесет и девет процента от цялото разследване на едно убийство се състои в търсене на улики на погрешни места. Хари затвори и позвъни на Мьолер. Шефът на отдела изслуша аргументите му и се изкашля:
— Радвам се да чуя, че поне веднъж ти и Валер сте на едно мнение.
— Охо?
— Обади ми се преди половин час и ми каза почти същото, каквото чувам от теб. Дадох му разрешение да задържи Свере Улсен за разпит.
— Гледай ти.
— Нали?
Хари не знаеше какво точно да отговори и замълча. Мьолер попита има ли какво да добави, Хари измънка „чао“ и затвори. Вторачи се през прозореца. Вече бе започнал час пик. Той си избра мъж в сиво палто и старомодна шапка и проследи с поглед бавния му ход, докато изчезна от полезрението му. Усещаше, че пулсът му се е нормализирал. Клипан в Южна Швеция. Почти забрави затова, но сега то отново се появи като парализиращ махмурлук. Почуди се дали да набере вътрешния номер на Ракел, ала се отказа на мига.
Тогава се случи нещо странно.
С най-външното си периферно зрение улови някакво движение и автоматично погледна към прозореца. Първоначално не разбра какво е, само видя, че се приближава със светкавична бързина. Отвори уста, но думата, викът или каквото и да бе онова, което умът му се опитваше да формулира, така и не успя да излезе от устните му. Чу се глухо тупване, стъклото на прозореца извибрира леко и той остана втренчен в мокро петно, където залепна сиво перце, потреперващо от пролетния вятър. Поседя малко така, после грабна якето си и изтича към асансьора.
Свере Улсен пусна радиото. Прелистваше бавно последния брой на „Жени и облекло“ на майка си и същевременно слушаше съобщението за писмените заплахи, отправени към лидерите на Държавната организация. От улука капеше непрекъснато точно над прозореца на трапезарията. Той се засмя. Звучеше като план на Рой Квинсет. Дано поне този път няма толкова много печатни грешки.
