- Как го направихте? - изрева той объркано. С рязко движение смъкна очилата на Уилсън. - Как оцеляхте, когато ви прострелях? Видях кръвта! Не носехте никаква бронежилетка! И тази сила! Бартън ви е научил на нещо, нали?
Хелена свали предпазителя на колта и се прицели в истеричното лице на Висблат. Искаше да стреля - пръстът ѝ беше на спусъка, но тялото ѝ сякаш бе пълно с цимент и не можеше да помръдне.
Страхът изпълваше Уилсън, но той успя да събере сили и да се изправи.
- Не забравяйте, че аз съм единственият, който може да ви върне у дома.
- Порталът е отворен - отвърна Висблат. - Вече нямам нужда от вас!
Хелена погледна между камъните; в същото време гледаше през червената мъгла на виденията си. В очите на Висблат имаше лудост. Виждаше се ясно. Абсолютна лудост. Тя се зарови в спомените си, в ужасните обстоятелства отпреди дванайсет години, и успя да преодолее свръхестествения страх, който я парализираше. Безпомощното лице на майка ѝ изникна за миг в ума ѝ и Хелена натисна спусъка.
Куршумът прелетя между камъните и Висблат отлетя назад.
Но пистолетът му гръмна в същия миг.
Уилсън беше улучен. Куршумът на Висблат мина през него като леденостудено копие. Уилсън се стисна за корема, откъдето бликна кръв.
Хелена видя кръвта и изкрещя:
- Уилсън! - Вече можеше да се движи отново и предпазливо пристъпи в сенките, като се мъчеше да стигне до него. Изведнъж от руините проехтяха още два изстрела и куршумите пръснаха фаровете на колата. Всичко потъна в пълен мрак.
- Ти ме простреля! - извика Висблат. Не чувстваше лявото си рамо, но започна да се смее. Нагласи визьора за нощно виждане на лявото си око и го включи. - Простреля ме, кучко мръсна!
Заклещена в мрака, Хелена затвори очи и се замоли.
Висблат погледна рамото си.
- Да, простреля ме. За награда ще те убия... бавно. - Той се изправи, застана над неподвижното тяло на Уилсън и го побутна с крак. - Как успя да преместиш камъка? Кажи ми!
Огледа Трилитона, огледа се и за Хелена. Тя не се виждаше никаква.
- Трябваше да се разкараш, когато имаше тази възможност! - извика той към тъмнината. После, притиснал с ръка окървавеното си рамо, започна да проверява камък след камък. - Ще те спипам, кучко!
Заплахата отекна от очуканите мегалити.
Хелена беше долепила гръб до един от камъните. Видимостта беше нулева - в небето не се виждаше нито една звезда. Чувстваше се сляпа и абсолютно безпомощна. И точно тогава получи спасителни видения - можеше да гледа в мрака благодарение на Уилсън. Той се беше надигнал и беше седнал - и бе задействал командата за нощно виждане. Кръвта изтичаше бързо от корема му.
- Последен шанс, Висблат... - извика Хелена. - Предай се!
- Да бе - отвърна той.
- Предупреждавам те: виждам! - завика Хелена в различни посоки. Ръцете ѝ се тресяха. Цялата бе плувнала в пот. „Не ме е страх - каза си тя. - Не ме е страх“.
- Много прилича на нощта, когато са убили майка ти - извика ѝ Висблат. - Била е изнасилена, нали? Да. Четох във вестниците. Сигурно е било много травмиращо за теб.
Страхът на Хелена изведнъж изчезна и ръцете ѝ се успокоиха.
Висблат обикаляше мегалитите един по един.
- Да, знам какво се е случило онази нощ - продължи той. - Много тъжно. Доколкото разбрах, вината била твоя...
Хелена безстрашно излезе от скривалището си. Виждаше и себе си, и Висблат през очите на Уилсън. Гигантът се извисяваше пред нея. Като се прицели колкото се може по-добре, тя без никакво колебание натисна спусъка осем пъти. В отблясъците от всеки изстрел виждаше как всеки куршум се забива в гърдите на Висблат и как той полита назад и се свлича на земята.
- Никой не говори така за майка ми - тихо каза тя.
Останал напълно без сили, Уилсън се преви и падна.
Виденията изчезнаха.
Хелена продължи да стреля във въздуха, за да се ориентира, докато вървеше към колата да включи габаритите. Яркото оранжево сияние пулсираше неравномерно, докато тя бързаше обратно към Уилсън с една-единствена мисъл: „Жив ли е?“
Както вече бе правила два пъти, клекна и го прегърна.
- Моля те, не умирай! Моля те... - Затисна с ръка раната му. - Уилсън, чуваш ли ме? Трябва да стартираш командата за изцеление. Чуй ме...
- Нали ти казах да се махаш - прошепна той.
Тя се усмихна - но не беше усмивка.
- Никога не слушам какво ми казваш.
Времето като че ли забави хода си.
- Използвай командата. Трябва да го направиш!
Ужасна болка пронизваше корема на Уилсън. Той се закашля и по брадичката му потече кръв.
- Никакви омега-команди - с мъка рече той. Използването на команди сега можеше да се отрази на прехвърлянето - Бартън го беше предупредил. Уилсън сграбчи ръката на Хелена. - Помогни ми да стигна там. - Посочи голямата каменна плоча в центъра на Трилитона - Олтарния камък. - Няма време.
Водена от трепкащата светлина на габаритите, Хелена помъкна Уилсън по тревата, сложи го да легне до падналия мегалит и каза настоятелно:
- Трябва да се изцелиш!
Уилсън изкашля още кръв.
- А ти трябва да си вървиш. - Намръщи се. - Излез извън Сарсеновия кръг.
- Няма да те оставя.
